Обратно Към Земята

скачать книгу бесплатно


‘’Дръж това. Необходимо е да побързаме, ‘’ отговори той, подавайки го на Петри с една ръка, докато се опитваше да сложи сензор в куплунга от дясната му страна с другата ръка. ‘’Нашата ЕТА е около 58 часа и се притеснявам. ‘’

‘’Защо? ‘’ попита Петри леко изненадан.

‘’Не знам. Имам чувството, че нещо не е наред. ‘’

Устройството, което Петри държеше започна да изпраща серия от звуци с различна честота. Той огледа обекта без да има идея какво означава това. Гледайки лицето на своят приятел, той търсеше някакъв признак на обяснение, но не откри нищо. Движейки се внимателно, Азакис постави сензора в другият куплунг. От анализатора се разнесе друга серия от непредсказуеми звуци. После настана тишина. Азакис взе устройството от своят спътник, поглеждайки отблизо резултатите, след което се усмихна.

‘’Всичко е наред. Можем да продължим. ‘’

Чак тогава Петри забеляза, че е спрял да диша за малко. Той въздъхна дълбоко и почувства незабавно облекчение. Обаче и най-малката грешка в куплунга щеше да изложи на риск тяхната мисия безвъзвратно, принуждавайки ги да се обърнат и да се върнат. Това беше последното, от което се нуждаеха. Те почти бяха достигнали целта.

‘’Ще се измия, ‘’ каза Петри, опитвайки се да изтупа малка прашинка. ‘’Посещението на тръбопровода е винаги такова…‘’и прехапвайки горната си устна, добави ‘’обучение! ‘’

Азакис се усмихна. ‘’Ще се видим на мостът.’’

Петри се обади до капсулата и след момент изчезна. Централната система съобщи, че са излезли безопасно от тяхната орбита около Юпитер и се отправяха към Земята. С бърз поглед на дясно, Азакис още веднъж поиска неговият О^СОМ да му покаже пътят. Синята точка, движейки се по протежение на червената линия, беше позиционирана малко по-далече към марсианската орбита. Обратното отброяване показваше, че тяхната ЕТА беше точно 58 часа и, че скоростта на корабът беше 3000 км в секунда. Той се изнервяше все повече и повече. От друга страна, космическият кораб, в който те пътуваха беше първият, който беше оборудван с новите двигатели Бусен, чиято концепция беше напълно различна от всички предишни, които са били използвани. Дизайнерите твърдяха, че те ще могат да задвижат корабът със скорост близка до една десета от скоростта на светлината. Той никога не се беше осмелявал да опита това. За сега, 3000 км/сек. изглеждаха повече от достатъчни за първото пътуване на корабът.

От петдесет и шест члена екипаж, които обичайно живееха на борда на Теос, само осем бяха избрани за тази първа мисия, включително Петри и Азакис. Изложените от старейшините причини не бяха ясни. Те спекулираха, че това се дължеше на същността и дестинацията на пътуването. Имаше очевидни трудности и би било по-добре да не се излагат твърде много животи на риск.

И така ние сме заменими? Какъв разговор е това? Той винаги ще приключва по то този начин. Когато нещата опрат да се рискува живота на някой, кой ще бъде избран? Азакис и Петри.

В крайна сметка, обаче, тяхната склонност към приключения и тяхната забележителна способност да откриват отговори в предизвикателни ситуации, им даде възможност да получат няколко привилегии.

Азакис живееше в огромна сграда в красивият град Сааран в южната част на континентът, която преди е била използвана като склад на местните занаятчии. Поради тези ‘’привилегии’’, той се опитваше да получи привилегия да я модифицира по свой собствен вкус.

Южната стена беше напълно заменена от силово поле като това, което беше използвано на космическият кораб, така че той можеше да се възхищава на чудесната гледка на залива под него от неговото неизменно, приспособяващо се към тялото кресло. Ако беше необходимо, обаче, цялата стена можеше да се превърне веднага в гигантска триизмерна система. Не веднъж, тази усъвършенствана система за контрол и управление му беше давала възможност да събере съдбоносна информация предварително, като се има в предвид, че той би могъл да намери решение по време на най-големите кризи. Той не се отказваше.

Едно цяло крило от бившият склад беше запазено за неговата колекция от сувенири от различни космически мисии през годините. Всеки един от тях му напомняше за нещо специално, и всеки път той се оказваше сред тази странна сбирка от предмети, той не можеше да спре да бъде благодарен за това богатство, и особено за своя верен приятел, който му беше спасявал кожата не веднъж.

Петри, който беше изключително академичен, не беше фен на технологичният напредък. Въпреки че, можеше да управлява почти всеки вид летателен апарат, и въпреки, че познаваше почти всеки вид оръжие или местна и междупланетарна комуникационна система, той предпочиташе да разчита на своя инстинкт и умението да решава сам. Няколко пъти се беше случвало, той да трансформира безформена купчина отпадъчен метал в превозно средство или страховито оръжие за отбрана. Беше забележително. Той можеше да направи почти всичко, от което се нуждаеше. Това беше отчасти нещо, което той беше наследил от баща си, гениалният Майстор, но основно се дължеше на страстта му към изкуството. Като момче, всъщност, той винаги се беше отнасял със страхопочитание към начина, по който Майсторът можеше да трансформира безполезни неща в предмети от огромна технологична полза, докато създаваше също така красиви предмети.

Силен, неприятен и прекъсващ звук го върна към реалността. Автоматичната аларма за опасност се активира.

Назирия – Хотелът

Със сигурност не беше пет звезден хотел, но за някой, който беше прекарал седмици в палатка в пустинята, даже наличието на душ можеше да се смята за лукс. Елиза позволи студената, освежаваща вода да масажира врата и раменете и. Нейното тяло посрещна студът и поредица от неприятни тръпки пробягаха надолу по гърбът и.

Осъзнаваш колко важни са някои неща, когато ги загубиш.

Минаха повече от десет минути преди тя да реши да излезе от банята. Парата беше запотила огледалото, което очевидно беше поставено неправилно. Тя се опита да го поправи, но веднага след това, то се върна към своята изкривена позиция. Накрая тя го остави. Избърсвайки водата от себе си с част от кърпата, тя се погледна с възхищение. Когато беше няколко години по-млада, често и предлагаха работа като модел или актриса. Вероятно тя можеше да бъде филмова звезда или съпруга на футболист, но парите никога не бяха я интересували много. Тя предпочиташе да се поти, да диша прах, да изучава древни надписи и да посещава забравени места. За нея, приключението се свързваше с кръвта и емоцията от откриването на древни артефакти, изравянето на частици заровени преди хиляди години. Нищо не можеше да се сравни с това.

Тя се приближи до огледалото, вглеждайки се в дребните, проклети линийки в ъгълчетата на очите си. Нейната ръка се протегна по навик към чантичката и с гримове, от която извади крема си за лице против бръчки. ‘’Видимо по-малко бръчки, отколкото преди една седмица’’. Тя го разнесе внимателно по лицето си и се вгледа в себе си внимателно. Те твърдяха, че прави чудеса? Твърдяха обаче, че ефектът ще бъде видим след седем дена.

Тя се надсмя над себе си и на всички други жени, които доброволно позволяваха да бъдат подведени от такава реклама.

Часовникът на стената над леглото показваше 7.40 вечерта. Никога нямаше да успее да се приготви за двадесет минути.

Подсуши се набързо, оставяйки дългата си руса коса леко мокра и застана пред тъмният, дървен гардероб, в който бяха закачени няколкото модерни дрехи, които тя успя да донесе. При друг случай щеше да и отнеме няколко часа да реши кой тоалет най-добре би подхождал за случая. Тази вечер, обаче, изборът беше ограничен. Без да мисли много, тя избра къса, черна рокля. Тя беше хубава, определено секси, но не вулгарна. Имаше леко деколте, което със сигурност щеше да подчертае нейната чувствена фигура. Изваждайки я, тя я захвърли върху леглото с елегантно движение на ръката си.

7.50 вечерта. Може би това беше привилегия на дамите, но тя мразеше да закъснява. Поглеждайки през прозореца, тя видя тъмен, лъскав SUV точно пред хотелската врата. Един младеж облечен във военни дрехи, който трябва да беше шофьорът се беше облегнал на капакът и чакаше спокойно пушейки цигара.

Тя даде най-доброто от себе си, подчертавайки очите си с молив и спирала и бързо нанасяйки блясък върху устните си. Докато се опитваше да го разнесе отправяйки целувки във въздуха, тя сложи любимите си обеци, борейки се да намери дупките отново. Всъщност беше минало известно време откакто не беше излизала вечер. Нейната работа я беше откъснала от света и тя никога не изгради връзка с никой. Нейните връзки обикновено свършваха за няколко месеца. Тя винаги беше пренебрегвала вътрешния си майчин инстинкт, който усещаше откакто беше момиче, но сега с наближаване на биологичната зрялост, тя ставаше все повече наясно с това. Вероятно сега беше времето да помисли сериозно за това да бъде част от едно семейство.

Бързо изгони мисълта от ума си. Пъхна се в роклята, обу единственият чифт обувки с токчета, които беше донесла със себе си, и се напръска с любимият си парфюм от всяка страна на вратът си с щедро движение. Копринен шал и голяма, черна чанта. Тя беше готова за тръгване. Една последна проверка в покритото с петна огледало на стената до вратата я увери, че гримът и е безупречен. След едно бързо завъртане, напусна стаята със самодоволно изражение.

Младият шофьор, след като му беше увиснало ченето, при гледката на Елиза излизаща от хотела като модел, хвърли втората си цигара, която току що беше запалил и се втурна да отвори вратата.

‘’Добър вечер, доктор Хънтър. Ще тръгваме ли?’’ попита той, колебливо.

‘’Добър вечер,’’ отговори тя, опитвайки се да покаже най-хубавата си усмивка. ‘’Да, готова съм.’’

‘’Благодаря за превоза.’’ добави тя докато се качваше в колата, знаейки, че нейната пола ще се вдигне и ще покаже точно толкова от краката и, че да смути войника.

Тя винаги беше обичала да и се възхищават.

Космическият кораб Теос - Сигнал за близост

Системата O^COM бързо материализира нещо пред Азакис, странен обект, чието очертание не беше все още точно определено поради ниската резолюция получена от визуализаторът насочен към тях. Алармиращата за близост система показа, че вероятността за удар между Теос и непознатият обект би била по-голяма от 96 % ако някой от тях не промени курса си.

Азакис бързо се изкачи в най-близкият модул за прекачване. ‘’Мост,’’ той излая отсечено на автоматичната контролна система.

Пет секунди по-късно, вратата се отвори със свистене и на огромният централен екран в контролната стая се показа неясно изображение на обекта, с който беше на път да се сблъска корабът.

Почти по същото време останалият без дъх Петри се втурна през другата врата.

‘’Какво по дяволите става?’’ попита той. “Не би трябвало да срещаме метеорити в тази област,” възкликна той, гледайки втренчено в големият екран.

‘’Не мисля, че е метеорит.’’

‘’Ако не е метеорит, тогава какво е?’’ попита Петри, видимо загрижен.

‘’Ако не променим курса незабавно сам ще видиш, когато се озовем разпръснати по целият мост.’’

Петри заопипва навигационните бутони и направи леко отклонение в планираната преди това траектория.

‘’Сблъсък след 90 секунди,’’ каза топлият, женски глас от предупредителната система за близост без проява на никаква емоция. ‘’Разстояние до обекта: 276,000 километра и падане.”

‘’Петри, направи нещо! И го направи бързо!’’ изкрещя Азакис.

‘’Правя, но това нещо се движи твърде бързо.’’

Очакваната вероятност за удар, която се виждаше на екрана от дясно на обекта, бавно намаляваше. 90 %, 86 %, 82 %.

‘’Няма да го направим,’’ промълви Азакис.

‘’Скъпи мой приятелю, мистериозният обект, който може да смачка моят кораб, все още не е измислен,’’ каза Петри с дяволита усмивка.

С бърза маневра, която моментално извади от равновесие и двамата, Петри превключи полярността на двата двигателя Бусен. Корабът потръпна за няколко секунди. Само сложната изкуствена гравитационна система веднага компенсираща тази промяна, беше тази, която спря екипажът да бъде захвърлян срещу стената пред него.

‘’Добър ход,’’ обади се Азакис, шляпвайки приятеля си по рамото. ‘’Но как ще спреш това въртене?’’ Предметите около тях бяха започнали да се издигат и се въртяха из стаята.

‘’Един момент,’’ каза Петри, който все още натискаше бутоните.

‘’Аз просто имам нужда да…’’ Капчици пот бавно капеха от челото му.

‘’Да отворим…’’ продължи той, докато всичко в стаята продължаваше да лети наоколо неконтролируемо. Даже те двамата бяха започнали да се надигат от пода. Изкуствената гравитационна система не можеше повече да компенсира огромната центробежна сила, която се беше сформирала. Те ставаха все по-леки.

‘’Долна врата на шлюз три!’’ изкрещя Петри накрая, когато всички предмети в стаята паднаха на пода едновременно. Азакис се въздържа да издаде приглушен стон, когато тежък контейнер за боклук го удари между третото и четвъртото ребро. Петри падна от височината, на която кръжеше в конзолата, приземявайки се в неестествена и смешна поза.

Установената вероятност за влияние беше спаднала на 18 % и все още бързо намаляваше.

‘’Всичко ли е наред?’’ изпъшка Азакис, опитвайки се да прикрие болката в дясната си страна.

‘’Да, да. Добре съм, добре съм,’’ отговори Петри, опитвайки се да застане на краката си.

Малко по-късно, Азакис влезе в контакт с екипажа, който незабавно информира командира си, че няма щети и никой не е ранен.

Маневрата, която те току-що бяха направили, беше отклонила Теос леко от курса, а понижаването на налягането причинено от отварянето на шлюза беше незабавно компенсирано от автоматичната система.

6 %, 4 %, 2 %.

‘’Разстояние до обекта: 50,000 км. Сензорите за къси разстояния активирани.’’

Размазаният образ пред тях внезапно се изясни. Обектът, който се появи на екрана беше ясен, всеки детайл се виждаше. Двамата астронавти се погледнаха, очите им бяха широко отворени и всеки търсеше отговор в лицето на другия.

‘’Невероятно!’’ възкликнаха те едновременно.

Назирия - Ресторантът Мазгоуф

Полковник Хъдсън нервно крачеше нагоре надолу по коридора пред главната част за хранене на ресторанта. На практика, той проверяваше часовника, който винаги носеше на лявата си ръка на всяка минута. Не го сваляше дори и, когато си лягаше. Беше развълнуван като тийнейджър на първа среща.

За да му минава времето, той си беше поръчал мартини с резенче лимон. Мустакатият барман го гледаше изпод дебели си вежди, докато мързеливо подсушаваше комплект стъклени чаши със столчета.

Алкохолът не беше позволен в ислямските държави. Тази вечер, обаче беше направено изключение. Малкият ресторант беше запазен само за двама.

Веднага след като приключи разговорът си с доктор Хънтър, полковникът се свърза със собственика, поръчвайки специалитета на Мазгоуф, от който ресторантът беше взел името си. Поради трудното намиране на основната съставка, която беше тигрова есетра, той искаше да се увери, че неговото заведение може да я осигури. Знаейки, че отнема поне два часа за приготвянето, той настоя да бъде сготвен без да се бърза, по най-перфектният начин.

Тъй като неговата камуфлажна униформа не беше подходяща за вечерта, той беше решил да се изтупа в тъмният си костюм на Валентино, който комбинираше с копринена, в батальонен стил, със сиви и бели ивици вратовръзка. Черните обувки, полирани както само един войник знае как, бяха също италиански. Часовникът със сигурност не си подхождаше въобще, но той не

можеше без него.

‘’Те са на път’’. Пукащият глас дойде от слушалката, която приличаше на мобилен телефон, и която той държеше в предният си джоб. Той я изключи и погледна през прозорецът.

Голямата, тъмна кола се отклони, за да избегне една смачкана чанта, която беше понесена от бриза и се търкаляше мързеливо по улицата. С бърза маневра, тя спря точно до входа на ресторанта. Шофьорът остави прахът вдигнат от автомобила да се спусне обратно на земята и после внимателно излезе от колата. ‘’Чисто е’’ се чу в слушалката скрита в дясното му ухо. Той се огледа внимателно във всички, предварително уговорени посоки, докато не се убеди, че е разпознал всеки един от другите войници, които в пълно бойно снаряжение, щяха да се грижат за сигурността на двамата вечерящи по време на вечерята.

Мястото беше безопасно.

Той отвори задната врата и внимателно подаде дясната си ръка, за да помогне на пътничката си да излезе.

Елиза благодари на войника и елегантно излезе от колата. Тя погледна нагоре, докато изпълваше дробовете си с чист вечерен въздух, спирайки за малко, за да се вгледа в прекрасната гледка, която само звездното небе на пустинята можеше да предостави.

Полковникът изчака за момент, неспособен да реши дали да излезе да я посрещне или да остане вътре и да я изчака да влезе. Накрая той избра да остане на мястото си с надеждата, че това ще го направи да изглежда по-малко нервен. След това, с престорено безразличие, той се разходи до барът, седна на едно високо столче и, слагайки левият си лакът върху тъмната, дървена повърхност, пресуши последната капка от напитката, която беше останала в чашата му, наблюдавайки лимоновата семка да се пада бавно на дъното.

Вратата се отвори с леко скърцане и военният шофьор се огледа наоколо, проверявайки дели всичко е в ред. Полковникът кимна леко и ескортът въведе Елиза, приканвайки я да влезе с щедро махване на ръката.

‘’Добър вечер, доктор Хънтър,’’ каза полковникът, ставайки от столчето си и показа най-хубавата си усмивка. ‘’Надявам се, че пътуването е било комфортно?’’

‘’Добър вечер, полковник,’’ отговори Елиза със същата ослепителна усмивка. ‘’Много мило, благодаря ви. Вашият шофьор беше много мил.’’

‘’Може да тръгвате вече, благодаря ви,’’ каза той на шофьора с властен глас. С военен поздрав, младият мъж се обърна на петите си и изчезна в нощта.

‘’Мога ли да ви предложа аперитив, професоре?’’ попита полковникът, извиквайки мустакатият барман с махване на ръката.

‘’Същото като вашето,’’ отговори Елиза с колебание, посочвайки към чашата с мартини, която полковникът все още държеше. После добави, ‘’Моля наричайте ме Елиза, полковник. Предпочитам така.’’

‘’Разбира се. И вие ме наричайте Джак. ‘’Полковник’’ е само за моите войници.

Това е добро начало, помисли си полковникът.

Барманът умело наля второто мартини и го подаде на новопристигналата. Вдигайки чашата си, тя я чукна в чашата на полковникът.

‘’Наздраве,’’ каза тя с весел глас, отпивайки.

‘’Трябва да кажа, че изглеждате ослепително тази вечер, Елиза,’’ каза полковникът, прокарвайки бързо очи нагоре и надолу по своята гостенка.

‘’Вие самият не изглеждате зле. Една униформа може да има своят чар, но аз ви предпочитам така,’’ каза тя, усмихвайки се дяволито и накланяйки главата си настрани.

Някак си смутен, Джак насочи вниманието си към съдържанието на чашата, която държеше в ръка. Той се втренчи в нея за малко, после го изпи цялото на един дъх.

‘’Ще отидем ли до нашата маса?’’

‘’Добра идея,’’ възкликна Елиза. ‘’Умирам от глад.’’

‘’Аз съм поръчал специалитета на заведението. Надявам се да ти хареса.’’

‘’Не ми казвай, че си ги убедил да сготвят Масгоуф!’’ попита тя изумена, отваряйки широко своите прекрасни зелени очи, колкото се може по-широко. ‘’Почти е невъзможно да се намери тигрова есетра по това време на годината.’’

‘’Само най-доброто за гост като теб,’’ каза полковникът самодоволно, виждайки, че е направил добър избор. Той подаде учтиво дясната си ръка и я покани да го последва. Все още с дяволита усмивка, тя му позволи да я заведе до масата.

Мястото беше украсено привлекателно в стил, който беше типичен за региона. Осветлението беше топло и приглушено, а огромни завеси се спускаха от тавана и почти закриваха стените. Голям килим с дизайн на Еслими Торанждар, покриваше на практика целият под, докато други по-малки бяха поставени в ъглите на стаята сякаш да я очертаят цялата. Разбира се, според традицията, ястието трябваше да бъде консумирано докато лежаха върху меки, удобни възглавници върху пода, но като типичен западняк полковникът предпочиташе по-‘’нормална’’ маса. Даже тя беше внимателно подредена, цветовете избрани за покривката си подхождаха с останалата част от сградата перфектно. Музика за фон, в която се долавяха звуците на тарамбука

и максум

, акомпанирани от мелодията на уд

, нежно изпълваха стаята.

Перфектна вечер.