Обратно Към Земята

скачать книгу бесплатно

Обратно Към Земята
Danilo Clementoni

Данило Клементони

Обратно към Земята

Приключенията на Азакис и Петри

Оригинално заглавие: Il ritorno.

Преведено от: Петя Стефанова

Тази книга е измислена. Всички имена, хора и организации споменати тук са плод на авторско въображение и имат за цел да направят разказът автентичен. Всяка прилика с истински събития или лица, живи или починали, е съвпадение.

Обратно към Земята

Авторските права са запазени 2013 Данило Клементони

Първо издание: ноември 2013

Английско издание: Септември 2016

Преводач: Петя Стефанова

Самостоятелно публикувана и отпечатана

facebook: https://www.facebook.com/danilo.clementoni (https://www.facebook.com/danilo.clementoni)

blog: dclementoni.blogspot.it

e-mail: d.clementoni@gmail.com (mailto:d.clementoni@gmail.com)

Всички права са запазени. Никаква част от публикацията не може да бъде възпроизвеждана под никаква форма, в това число от механична или електронна система, без писменото позволение на редактора, с изключение на кратки откъси взети с цел писане на коментари.

Посветена на моята съпруга и моят син за тяхното търпение и ценни съвети, които ми помогнаха да направя книгата и себе си по-добри.

Специални благодарности на всички мои приятели за тяхната не спираща подкрепа и подтикване от тяхна страна да завърша изцяло тази творба. Без тях тя никога нямаше да види бял свят.

Бих искал да благодаря на Петя Стефанова, моят преводач, за работата върху тази книга и за страстта, която тя прояви във връзка със завършването на този превод.

“Ние се връщахме. Беше изминала само една от нашите слънчеви години откакто бяхме принудени да напуснем планетата набързо, но за тях, в земни години, бяха 3600 година. Какво ни предстоеше да открием?”

Въведение

Дванадесетата планета, Нибиру (планетата на смъртта), както беше наречена от Шумерите, или Мардък (кралят на небесата) за каквато се смяташе от вавилонците, е всъщност едно небесно тяло обикалящо около нашето слънце вече 3600 години. Неговата орбита е в голяма степен елипсовидна, ретроградна (обикаля около слънцето в посока обратна на другите планети) и е видимо наклонена към повърхността на нашата слънчева система.

Всяко циклично приближаване почти винаги причиняваше огромни междупланетни катаклизми в нашата слънчева система, както в орбитите, така и в структурата на планетите, от които е съставена тя. По време на един от нейните по-бурни преходи, величествената планета Тиама, разположена между Марс и Юпитер, с маса приблизително девет пъти по-голяма отколкото е тази на Земята днес, богата на вода и надарена с единадесет сателита, беше разрушена в катастрофален сблъсък. Една от седемте луни обикалящи Нибиру порази гигантския Тиамат, успешно разделяйки го на половина, и катапултира двете части в срещуположни орбити. При следващият преход (вторият ден на Генезиса), останалите сателити на Нибиру завършиха този процес, напълно разрушавайки една от двете части формирани от първият сблъсък. Отломките породени от многократното въздействие създадоха това, което е известно днес като “астероиден пояс”, или “кована гривна”, както беше наречено от шумерите. То беше отчасти погълнато от съседните планети, особено Юпитер, който беше уловил по-голямата част от отломките и поради това видимо беше увеличил своята собствена маса.

Сателитните находки на тази катастрофа, включително тези оцелели от Тиамат, бяха изстреляни главно в по-отдалечени орбити, формиращи това, което е познато днес като комети. Частта, която беше оцеляла от вторият преход се намира сега в стабилната орбита между Марс и Венера взела със себе си последният останал сателит и формираща по този начин, това което наричаме Земя, заедно с нейната неразделна другарка, Луната.

Белегът причинен от това космическо въздействие, което се е случило преди приблизително 4 милиарда години, е отчасти видим и днес. Покритата с белези част от планетата сега е напълно покрита с вода, и е това, което днес е известно като Тихият океан. Той заема около една трета от земната повърхност, разпростирайки се на над 179 милиона квадратни километра. Върху тази обширна площ на практика няма земя, а обширна падина разпростираща се на дълбочина от над десет километра.

Понастоящем, Нибиру прилича много на Земята по своята структура. Две трети от нея са покрити с вода, докато останалата част е заета от един единствен континент, който се простира от север до юг, с обща повърхност от над 100 милиона квадратни километра. В продължение на стотици хиляди години, някои от нейните обитатели бяха придобили привилегията да бъдат по-близо до тяхната планета, отколкото ние, посещавайки я редовно, всеки път оказвайки влияние върху културата, познанията, технологията и върху самата еволюция на човешката раса. Нашите предшественици са се обръщали към тях по много начини, но името, което ги представя най-добре винаги е било “Богове”.

Космическият кораб Теос – 1,000,000 км от Юпитер

Азакис се беше излегнал удобно на своето тъмно, автоматично нагаждащо се към тялото кресло. То му беше подарено преди няколко години от един стар приятел занаятчия, който го беше изработил със собствените си ръце по случай първата му междупланетна мисия.

”То ще ти донесе късмет”, му каза той през онзи ден. ”Ще ти помогне да се отпуснеш и да вземеш правилните решения, когато е необходимо”.

Всъщност, той беше взел много решения седейки в него и късметът често беше на негова страна. И така, той винаги извикваше този съкровен спомен, когато правеше това, въпреки многото правила против използването му, особено на междузвезден кораб от категорията на Бусен-1, на какъвто се намираше той сега.

Обагрена в синьо струйка дим се издигна вертикално и бързо от цигарата, която той държеше между палеца и показалеца на дясната си ръка, докато очите му се опитваха да проследят 4.2 AU

, който все още го разделяше от крайната му цел. Въпреки, че той провеждаше тези свои пътувания вече няколко години, чарът на тъмнината на заобикалящият го космос и хилядите звезди, с които беше обсипан бяха все още в състояние да пленят мислите му. Големият и овален отвор пред него позволяваше да бъде видяна посоката на пътуването и той все още беше изненадан как това ефирно тънко силово поле би могло да го предпази от злокобния студ на космоса, да предотврати внезапното изтичане на въздух и да го предпази от това да бъде засмукан от празнотата навън.

Смъртта би била почти незабавна. Той си дръпна бързо от дългата си цигара и продължи да се взира в холографския монитор пред него, в който можеше да види измореното, небръснато лице на спътника си. В друга част на кораба, Петри поправяше контролната система на отходните въздуховоди. Той се изненадан малко от изкривяването на образа в центъра, издухвайки дима, който току що беше вдишал и създавайки ефекта на вълната, който му напомняше толкова много на криволичещото движение на екзотичните танцьори, които често ходеше да гледа, когато най-после се завърнеше в родният си град и можеше да се наслади на заслужена почивка. Петри, неговият приятел и другар в приключенията, беше почти на тридесет и две, и това беше четвъртата му мисия от този вид. Неговата голяма и внушителна физика предизвикваше респект във всички, които го срещнеха. С черните си като космоса отвън очи, неговата тъмна, дълга и разрошена коса, която падаше върху раменете му, ръстът си от почти два метра и тридесет сантиметра и силните гърди и ръце способни без усилие да вдигнат възрастен Небир

, той все още имаше душата на дете.

Знакът на цветето Соел

разцъфващо върху слънцето би могъл да го омае и той би могъл да стои в продължение на часове във възторг, гледайки вълните, които се разбиваха в брега на слоновата кост на залива Сараан

.

Невероятен човек, заслужаващ доверие и лоялен, който би се отказал от собствения си живот без момент колебание. Той никога не би тръгнал без Петри да е до него. Той беше единственият човек в света, на който той вярваше сляпо, и когото никога не би предал.

Двигателите на кораба, пригодени за навигация в соларната система, издаваха класическото и успокояващо двуфазно бучене. За неговите уши на познавач, този звук означаваше, че корабът функционира добре. С неговият чувствителен слух, той можеше да усети вибрации в камерите за приспособяване до 0.0001 ласига, много преди сложната автоматизирана система за контрол да ги улови. Поради тази причина, въпреки че беше толкова млад, той беше част от командния екип на кораб от категорията на Пегасус.

Имаше много други, които биха дали ръката си или кракът си да бъдат на неговият пост. Но това беше той.

Вътреочният имплант О^КОМ преизчисляваше маршрута пред него. Беше забележително как един предмет голям няколко микрона, можеше да изпълни всички тези функции. Имплантиран директно в зрителния нерв, той можеше да вижда цялата контролна конзола, налагайки образа над този, който всъщност беше пред него. От начало не беше лесно да привикне с такова вълшебство и на няколко пъти гаденето заплашваше да стане непоносимо. Сега обаче, той не би могъл да работи без него.

Цялата слънчева система се въртеше около него с цялото си очарователно величие. Малката синя точка близо до масивният Юпитер, представляваща позицията на техния кораб и тънката червена линия, малко по – извита от вече избелялата предишна версия, показваше новата траектория към Земята.

Гравитационното привличане на най-голямата планета в системата алармираше. Беше от основна важност да остане на безопасно разстояние и само силата на двата двигателя Бусен би направило възможно Теос да избегне смъртоносната прегръдка.

‘’Азакис”, изкряка преносимият предавател прикачен за конзолата пред него. ‘’Трябва да провериме състоянието на куплунга в отделение шест”.

‘’Не си ли го направил все още?’’ отговори той със закачлив тон, с който знаеше, че ще вбеси приятеля си.

‘’Изхвърли тази смърдяща цигара и ела да ми помогнеш!’’ избуча Петри.

Знаех си.

Той се беше опитал да не му обръща внимание и се наслаждаваше като луд.

‘’Тук съм. Тук съм. Идвам, приятелю мой, не се вълнувай.’’

‘’Размърдай се. Аз съм в средата на тези фекалии от четири часа и нямам настроение за шеги.’’

Свадлив както винаги, но нищо и никой не би могъл да ги раздели.

Те се познаваха то детинство. Той беше този, който го беше спасявал повече от веднъж от бой (той беше много по-едър като дете), използвайки своят вдъхващ респект размер, за да се намеси между своят приятел и обичайната банда хулигани, на които той често беше мишена.

Като момче Азакис не беше сигурен, че би бил типът, за който най-привлекателните представителки на противоположния пол биха се сбили. Той винаги се обличаше небрежно, със своята обръсната глава, слаба физика и непрестанно свързан към глобалната комуникационна система GCS

, от която добиваше подробна информация десет пъти по-бързо от повечето хора. На десет годишна възраст, благодарение на изключителното си академично представяне, той вече беше получил достъп на ниво С с опцията да придобива познания, които не бяха достъпни за повечето от връстниците му. Невралният имплант N^COM, който му предоставяше този вид достъп, обаче имаше няколко малки странични ефекта. Фазата на придобиване изискваше пълна концентрация. Тъй като по-голямата част от времето му беше прекарвано по този начин, той почти винаги имаше разсеян вид, взирайки се празно в пространството, напълно откъснат от това, което се случваше около него. Истината беше, че обикновено се смяташе, въпреки това което Старейшините твърдяха, че той беше с малко забавено развитие.

Това никога не беше било от значение за него.

Никога не беше имало граници за неговата жажда за знание. Той оставаше свързан даже през нощта. Въпреки че, докато спеше капацитета на придобиване именно поради нуждата от абсолютна концентрация, беше ограничен до мистериозният 1 процент, той нямаше желание да губи даже момент от своя живот без да има възможността да развие своят културен опит.

Той се събуди с лека усмивка и отиде до отделение шест, където неговият приятел го чакаше.

Планетата Земя-Тел ел-Мукаяр – Ирак

Елиза Хънтър се опита отново да избърше капките пот от своето чело. Те изглеждаха решени да се стекат бавно към носът и и да капнат в горещият пясък под нея. Тя беше стояла на колене вече няколко часа, с нейната неизменна мистрия Маршалтаун

, нежно ровейки в земята без да причинява никакво увреждане, опитвайки се да изрови предмет, който приличаше на горната част на надгробен камък. Тя обаче, беше останала неуверена относно тази теория от самото начало. Работеше в продължение на почти два месеца в близост до Зикурат на Ур7

. Благодарение на нейната репутация на археолог и нейните експертни познания по отношение на шумерския език, на нея и беше позволено да работи тук. От първите разкопки в началото на ХХ век, бяха открити няколко гроба, но не беше открит артефакт в никой от тях. Поради квадратната си форма и значителен размер, той приличаше повече на капак на някакъв контейнер, отколкото на саркофаг. Предмет заровен там преди хиляди години, за да пази или крие нещо.

За нещастие, разкривайки само малко от горната част, тя не можеше да установи колко дълъг би могъл да бъде въпросният предполагаем контейнер. Клиновидните гравюри, които покриваха цялата видима повърхност на капака, не напомняха на нищо, което

някога тя беше виждала.

Преместването им щеше да и отнеме няколко дни и толкова безсънни нощи.

‘’Доктор Хънтър.’’

Елиза вдигна глава. Сложила дясната си ръка над очите, за да ги предпази от слънцето, тя видя асистента си, Хишам, който бързаше към нея.

‘’Професоре,’’ повтори той, има обаждане за вас от базата. Изглежда спешно.’’

‘’Добре. Благодаря, Хишам.’’

Тя се възползва от тази принудителна почивка и се наслади на глътка вода, до сега почти завряла, от манерката, която тя винаги носеше закачена на колана си.

Обаждане от базата… Това би могло да означава само нещо лошо.

Тя стана, изтупвайки облаци прах от панталона си и тръгна направо към палатката, която служеше за изследователска база.

Отвори ципа, който държеше палатката наполовина отворена и влезе вътре. Отне и няколко секунди очите и да се приспособят към промяната в светлината, но това не и попречи да разпознае лицето на полковник Джак Хъдсън на монитора. Той се беше втренчил мрачно в пространството чакайки я да се появи.

Полковникът беше официално отговорен за стратегическата антитерористична група в Назирия, но неговото истинско задължение беше да координира научно-изследователска програма възложена и наблюдавана от отделът фантом ЕЛСАД

. Този отдел беше забулен в необикновена мистерия, която обгръщаше всички организации от този тип. Имаше само няколко човека, които знаеха точното предназначение и целите на тази организация. Това, което беше сигурно, беше, че оперативното командване докладваше директно на президентът на Съединените щати.

Елиза не отдаваше голяма важност на това. Истинската и причина да приеме офертата да участва в една от тези експедиции беше това, че тя щеше най-накрая да може да се върне на мястото, което тя обичаше най-много на света, вършейки работата, която обожаваше. Въпреки нейната сравнително млада възраст (тридесет и осем), тя беше една от най-талантливите в нейната област.

‘’Добър вечер, Полковник,’’ каза тя, с най-хубавата си усмивка на лицето. ‘’На какво дължа тази чест?’’

‘’Доктор Хънтър, няма нужда от преструвки. Вие знаете много добре защо се обаждам. Разрешението, което ви беше дадено да завършите работата изтича след два дена. Вие не може да останете там повече. ‘’

Неговият глас беше твърд и решителен. Този път даже нейният неустоим чар не би могъл да осигури понататъшно удължаване. Тя реши да изиграе последната си карта.

От 23 март 2003, когато коалицията водена от Съединените щати реши да нахлуе в Ирак с изричното намерение да свали диктаторът Садам Хюсеин обвинен в притежаването на оръжия за масово унищожение (твърдение, което в последствие беше доказано, че е неоснователно) и в подкрепянето на ислямския тероризъм в Ирак, всички археологични изследвания, които бяха вече достатъчно трудни по време на мир, претърпяха неуспех. Само официалният край на враждебността на 15 април 2003 запали отново надеждата на археолозите по света, че те ще могат отново да имат достъп до място, където една от най-древните цивилизации в историята се е развила преди да разпространи културата си по земното кълбо. Решението на иракските власти, в края на 2011, да разкопае отново разкопките на някои места с безценна историческа стойност, с цел да ‘’продължи подчертаването на тяхното културно наследство’’, най-накрая се превърна от надежда в сигурност. Под егидата на обединените нации и няколко разрешения по-рано подписани и потвърдени от безброй власти, няколко изследователски групи, избрани и наблюдавани от подходящите комисии, щяха да могат да работят в рамките на определено време в най-важните области на археологически интерес на иракска територия.

‘’Моят скъп полковник,’’ започна тя, навеждайки се възможно най-близо към камерата, така че нейните големи смарагдени очи да постигнат резултата, на който се надяваше тя. ‘’Вие сте абсолютно прав.’’

Тя знаеше, че показвайки лицето си на този, който и се обаждаше щеше да оправи настроението му.

‘’Но ние сме толкова близо сега.’’

‘’Близо до кое?’’ избоботи полковникът сядайки на мястото си и слагайки юмруците си на бюрото. ‘’ Ти повтаряш една и съща стара история в продължение на седмици. Аз не мога да те подкрепям повече, освен ако не дойдеш с нещо конкретно.’’

‘’Ако ми окажете честта да се присъедините към мен за вечеря тази вечер, аз бих имала удоволствието да ви покажа нещо, което ще ви накара да размислите. Какво ще кажете?’’

Красива усмивка разкри нейните бели зъби и тя прокара ръката си през дългата си руса коса. Тя беше сигурна, че може да го убеди.

Полковникът се начумери, опитвайки се да поддържа ядосано изражение, но даже той знаеше, че няма да може да устои на тази оферта. Той винаги беше харесвал Елиза и идеята за вечеря с нея го заинтригува.

Въпреки своите четиридесет и осем години, той беше все още привлекателен мъж. С атлетично тяло, остри черти, късо подстригана, сива коса, остър, решителен поглед в своите тъмно сини очи, широка обща култура, която му даваше възможност да беседва надълго и нашироко по различни теми и безспорният чар на униформеният служител, той беше все още един интересен мъж.

‘’Добре,’’ изсумтя полковникът. ‘’Но тази вечер ти ще трябва да ми предоставиш нещо сензационно, в противен случай по-добре да започнеш да си събираш боклуците и да си опаковаш багажа. ‘‘Той се опитваше да използва най-авторитетния си тон, който имаше, но не се справяше добре.

‘‘Бъди готова в осем. Аз ще изпратя кола да те вземе от хотелът ти. ‘‘Той прекъсна разговора без да каже довиждане.

По дяволите, аз трябва да побързам. Имам само няколко часа преди да се стъмни.

‘‘Хишам, ‘‘извика тя, надничайки от палатката. ‘‘Събери целият екип заедно. Нуждая се от цялата помощ, която мога да получа. ‘‘

Тя побърза да измине няколкото метра, които я отделяха от мястото на разкопките, оставяйки облаци прах след себе си. За няколко минути всички се бяха събрали около нея, чакайки инструкции.

‘‘Вие, моля отстранете пясъка от този ъгъл, ‘‘заповяда тя, посочвайки най-далечната част на камъка. ‘‘А вие му помогнете. Предлагам да внимавате. Ако е това, което си мисля, че е, това нещо би могло да ни спаси задниците. ‘‘

Космическият кораб Теос - Обикаляйки Юпитер

Малкият, но много удобен, объл, вътрешно трансферен модул пътуваше със средна скорост около 10 мили в секунда покрай тръбопровод три, който щеше да отведе Азакис до входа на отделението, където неговият спътник, Петри го очакваше.

Теос, който имаше сферична форма и диаметър от деветдесет и шест метра, имаше осемнадесет тръбни канала, всеки от които беше дълъг малко повече от триста метра. Те бяха конструирани като меридиани на десет градуса един от друг, така че да покриват цялата окръжност. Всяко от двадесет и трите нива беше четири метра високо, с изключение на централното (единадесето ниво), което беше два пъти повече. Те бяха лесно достъпни чрез паузата, която всеки тръбопровод правеше на всяко ниво. Ефективното движение между двете най-отдалечени точки на кораба щеше да отнеме най-много петнадесет секунди.

Спирането на модулът беше трудно доловимо. Вратата се отвори с леко съскане и Петри застана на нея, краката му бяха разкрачени, а ръцете скръстени.

‘’Чакам от часове,’’ каза той с неубедителен тон. ‘’Спря ли да запушваш въздушните филтри с тези смърдящи боклуци, които винаги носиш наоколо?’’ Намекът за цигарата беше само леко прикрит.

Игнорирайки тази провокативна забележка със самодоволна усмивка, Азакис издърпа преносимият анализатор от колана си и го активира с леко перване на палецът си.