Заливът Кисмет

скачать книгу бесплатно


“Какво те прави щастлива?” попита я той. “Искаш ли нещо повече от лозето и винарната?”

Тя протегна ръка и прибра един от дългите му златисти кичури зад ухото му. Беше я оставил да порасне през последната година и беше достатъчно дълга за да я прибере на опашка. Лейлия харесваше когато косата му е по-дълга. “Дали някой наистина знае какво иска? И разбира се че съм щастлива. Обичам лозето и винарната.”

“Но не искаш ли… Не знам… Повече?”

“Искаш да кажеш нещо повече като любов и семейство? Може би дори къща с ограден двор и куче, което да върви с нея?” Тя сви рамене. “Бих искала някой ден. С правилният човек.”

Той замълча в продължение на няколко секунди. “Разбира се. Правилният човек,” накрая промърмори под носа си. Наш разтърка очи. “Мисля че трябва да поспя.”

Лейлия не оспори това твърдение. Тя се изненада, че той е в състояние да държи очите си отворени или че не е повръщал, имайки предвид колко уиски е успял да погълне. “Добра идея. Нека те заведа до стаята ти.”

“Мога да се справя.” Той се изправи и се поклати малко, след което падна отново. “Добре, може би бих могъл да използвам малко помощ.”

Тя се засмя и се изправи, после протегна ръка, за да му помогне. “Да вървим здравеняко.” Неш успя да се изправи с нейна помощ. Той обви ръце около нея и се запътиха към леглото му. Което, за щастие, не беше толкова далеч. Той по-скоро падна, отколкото седна на леглото. “Нека свалим тази риза.”

“Да не се опитваш да ме съблечеш гол, за да можеш да се възползваш от мен?”

“Никога не бих…” Горещина плъзна по бузите й. Неш имаше прекрасни мускулести гърди, на които тя тайно се възхищаваше, но той нямаше нужда да знае това.

“Няма проблем, ако искаш да го направиш. Нямам нищо против,” каза й той. Тя разкопча ризата му и я свали. “Всъщност ще е приятна промяна.” Очите му се затвориха и той падна отново на леглото.”

Лейлия въздъхна и вдигна крака му горе на леглото, за да му е по-удобно, след което дръпна одеялото върху него. Тя започна да си тръгва, но той я извика, преди да стигне много далеч. “Не си тръгвай,” помоли я той. “Остани при мен.”

Тя се вгледа в него, а очите му изразяваха нещо, което тя не можеше да си обясни. Не беше нормално за него да я умолява по този начин. Имаше капчица тъга в очите му, която тя не искаше да вижда. “Добре,” съгласи се тя. “Поне докато заспиш.”

“Ще взема това, което мога да получа,” – промърмори той.

Лейлия се вмъкна в леглото с него и отпусна глава на рамото му. Усещането беше приятно. Не беше първият път, когато тя направи нещо подобно, но този път изглеждаше някак по-интимно. Той обви ръка около нея и я притисна по-близо до себе си. “Обичам те,” каза той под носа си. След това притисна за кратко устните си върху нейните и повтори, “Винаги съм те обичал.”

Сърцето и подскочи за кратко. Със сигурност не го е казал в романтичен смисъл. Дали? Защото ако го е направил, тогава може би съдбата се е намесила и я събра заедно с мъжа, когото обичаше. Беше крайно време…

ГЛАВА ПЕТА

Слънчевата светлина преминаваше през прозореца и се отразяваше върху лицето на Наш. Той трепна, сякаш го изгаряше през затворените му клепачи. Главата му тежеше толкова много, все едно има поставени един тон тухли върху нея и малко барабанистче свиреше неприятна мелодия доста дълго време. Съжаляваше за изпитото уиски. Той се опита да се раздвижи, но нещо или по-скоро някой беше притиснат към него. Наш се страхуваше да отвори очи и да разбере че е направил друга грешка, за която ще съжалява.

“Знам че си буден,” каза Лейлия. Гласът й бе дрезгав, най-вероятно от съня. “Дишането ти се промени.”

Какво правеше Лейлия в леглото с него. Какво, по дяволите, се случи снощи. Много от това беше неясно. Последното нещо, което успя да си припомни, беше че гледа хвалебствения задник на Гавин по телевизията, докато започваше да пие уискито от бутилката. “Не искам да си отварям очите.” Гласът му звучеше дрезгаво, а гърлото му беше пресъхнало от алкохолното напиване.

“Така става когато прекалиш.” Лейлия се изкиска тихичко.

Цялото тяло го болеше, но смехът й беше музика за ушите му. Това по някакъв начин спаси душата му. “Мъдри думи, които бих могъл да използвам доста преди да отворя тази бутилка уиски. Сега трябва да платя цената за глупостта си.” Наш въздъхна. “Имам нужда от кафе.” Той също така нямаше желание да се раздвижи—fпоради две причини: всичко го болеше, а тя се беше сгушила до него. Беше едновременно и ад и рай.

Каквото и да е направил за да я заслужи до себе си, надяваше се да може да го повтори. Обикновено съдбата не беше на негова страна с нищо относно Лейлия. Добре, това не беше съвсем точно. Тя остана в живота му —като негова приятелка. Той искаше много повече от това с нея.

“И аз мога да изпия една чаша,” каза тя. “Ще направя и за двамата. Остани тук и си почини още малко.” Лейлия започна да се изплъзва от ръцете му, но той я държеше здраво. Наш искаше да се наслаждава на това, възможно най-дълго.

“Почакай,” каза той. “Това е хубаво.” Тя не каза нито дума, просто му позволи да я прегръща, сякаш това е най-естественото нещо на света. Той отвори очи и срещна погледа й. Сините й очи бяха изпълнени с нещо неразпознаваемо. “Има ли нещо, което трябва да знам?” Бяха облечени. Той беше без риза, но тя все още беше облечена с полата и блузата си. Не биха могли да са имали нещо по-интимно от целуване или прегръдка. Той се надяваше да не са правили нищо подобно. Когато я целунеше, да я целуне наистина, искаше да може да запази този спомен.

“Като например?” Повдигна вежда тя.

“Направих ли нещо глупаво снощи?” Затаи дъх в очакване на нейния отговор. Той се молеше, че не го е направил, но тъй като паметта му беше пълна с дупки, той се грижеше за въздействието на своята идиотщина.

“Освен че се напи до забрава?” Тя поклати глава. “Нищо, за което трябва да се тревожиш. Въпреки че…” Тя прехапа долната си устна, но не довърши мисълта си.

“Изплюй го, Стрейндж,” той я дразнеше леко и прокара пръсти по тъмните й коси. Те бяха копринени на допир и той обичаше да може да я гали дори по този малък начин.

Тя наклони глава настрани и попита, “Обичаш ли ме?”

Това беше гаден удар, който не бе очаквал. “Разбира се че те обичам,” отговори той безпроблемно. “Защо не? Ти си най-добрата ми приятелка.”

“Нямам това в предвид.” Гласът й малко се разтрепери. “Обичаш ли ме като повече от приятел.”

Той се опасяваше че точно това го пита. Наш не знаеше защо го ужаси толкова много. Вчера беше готов да й признае всичко. Сега в студената светлина на деня изглеждаше невъзможно. Ами ако тя го отхвърли и му каже, че вече не могат да бъдат приятели? Дали да поеме този риск? Наградата може да бъде много голяма, ако тя отвърне на чувствата му, но ако не го направи … Можеше да загуби единствения човек, който някога е значел нещо за него. Наш си пое дъх и кимна. “Винаги съм те обичал, Лей,” – каза той тихо. “За мен никога не е имало никоя друга.”