скачать книгу бесплатно
“Няма защо.” Тристан завърши с приключването на касата и върна всичко по местата им. Той подаде комплект ключове на Никълъс. “Провери дали си заключил след като тръгнете. Дай ключовете на Холи и аз ще ги взема от нея в Серендипити Лейн. Есмералда ще отвори утре, така че не ми трябват веднага.”
Никълъс никога не беше срещал група от хора, които да са толкова доверчиви. Може би имаше нещо в живота на този малък град… Тристан едва го познаваше и му даваше ключовете от бизнеса си. Защо би направил това с напълно непознат? “Можеш да ми имаш доверие.”
“Знам,” каза той загадъчно. “В противен случай бих те изхвърлил веднага щом поиска моята помощ. Както казах… Кисмет е магия. Ще видиш.”
С тези думи Тристан излезе от „Уичис Брю“ и остави Никълъс сам да чака Холи. Той се надяваше, че тя харесва изненадата и ще му прости за грешката, която направи по-рано. Никълъс рядко се действаше импулсивно, но Холи го караше да иска неща, да иска нея…
ГЛАВА ПЕТА
Тристан беше казал да се отбие в Уичис Брю. За какво ли Есмералда се нуждаеше от нея? Холи мразеше, че е в такова мрачно настроение, но всичко, което искаше, беше да се прибере и да се свие на дивана си. Надпреварата с горещ шоколад постигна голям успех. По-късно тази седмица ще разберат кой бизнес е спечелил вота за най-добър горещ шоколад. Може би Есмералда искаше да й прави компания за вечеря. Холи не трябваше да отблъсква Никълъс. Ако беше малко по-приятелски настроена, може би щеше да я покани на вечеря. Не беше възможно да напусне Серендипити Лейн, когато той поиска, но тя беше свободна цялата вечер.
Холи въздъхна и отвори вратата на Уичис Брю. Малки бели светлини украсяваха целия магазин. Дали Тристан и Есмералда най-накрая бяха решили да поставят коледна украса? Повече от седмица Холи закачливо им напомняше че трябва да украсят кафенето за да изглежда малко по-празнично. Светлините в кафенето бяха угасени и само малките светлинки осветяваха помещението. “Есме?” извика тя. Нямаше отговор. Холи пристъпи навътре в кафенето и извика уплашено, когато пред нея падна голяма сянка.
“Не исках да те уплаша.” Никълъс пристъпи по-близо до нея. “Исках това да бъде приятна изненада.”
Дали Тристан и братовчедка й се бяха наговорили? Как знаеха, че се интересува от Никълъс? Това нямаше значение, но тя щеше да разпита и двамата следващия път, когато се срещнат. Тя искаше да прекара вечерта с Никълъс и сега можеше да го направи. Въпросът беше колко искаше той да разбере за това нейно желание? “Всичко е наред. Очаквах да намеря братовчедка си тук и съм малко шокирана че ти не си Есмералда.”
“Прости ми.” Той каза. “Но трябваше да те видя отново и това изглеждаше като добра идея по онова време.”
Холи отдели време, за да провери какво е направил. Любимите й цветя— розови и бели лилии бяха поставени във ваза в центъра на една от масите. До тях имаше бутилка бял ризлинг с две празни чаши за вино. Имаше две покрити чинии за вечеря, най-вероятно за да запазят храната топла. Ако той беше подбрал всичките й любими неща, какви са шансовете, че е избрал и любимата й храна. Холи насочи вниманието си към него. Никълъс бе заменил ризата с петното от кафе със синя, един тон по-светло синя от очите му. Вратовръзката му съвпадаше с тях напълно. Изглеждаше толкова елегантен в тъмния си костюм, че тя искаше да се хвърли в обятията му.
“Е?” повдигна вежда той. “Одобряваш ли всичко?”
Тя изви устни нагоре в чувствена усмивка. “Засега да.” Холи съблече зимното си палто и го постави на близката закачалка, след което насочи вниманието си към него. “Кажи ми какво си приготвил за вечеря и ще реша дали е перфектно.”
“Пиле Марсала с пълнозърнеста паста.” Тя предусети как й идва апетита. Беше открил любимото й ястие. Никълъс ще се окаже перфектният мъж и това малко я плашеше.
“Ти как успя…”
“Да организирам това?” довърши той изречението й. “Семейството ти беше доста отзивчиво. Може би трябва да обсъдиш с тях опасностите от споделянето на неща с хора, които не познават толкова добре.”
Имаше само една причина всички да му помогнат. Заливът Кисмет проявяваше своята магия. Николай беше рязък и раздразнителен, когато за пръв път попаднаха един на друг. Не случайно градът се казваше Кисмет (късмет, съдба). Основателите, нейните предци, бяха повярвали в съдбата. Те са били спасени, когато техният кораб е стигнал до залива невредим. От този момент районът изглеждаше магически и едно от нещата, които им донесе беше любовта. Съдбата беше повече от намирането на сродна душа, но след като пресечеш пътеки с единствената си истинска любов, не биваше да я игнорираш. Това беше част от причината Айви да е толкова меланхолична през цялото време. Габриел беше нейната сродна душа. Без него на нея й липсваше парче от нея самата. Дали Никълъс не беше половинката на Холи? Семейството й сякаш вярваше в това и Холи също започваше да го вярва. Тя почувства мигновено привличане към него, което не можеше да игнорира. Той също трябва да го е почувствал малко, за да я преследва толкова настоятелно. “Семейство Стрейндж винаги се доверяват на интуицията си. Те нямаше да ти помогнат, ако не вярваха, че е правилното нещо.” Не искаше да го плаши, като говори за съдбата и магията. Въпреки това Холи искаше да направи едно нещо преди да вземе някакви решения. Тя скъси разстоянието между тях и обви ръце около врата му. “Целуни ме,” поиска тя.
Никълъс не се нуждаеше от втора покана. Той се наведе и притисна устни към нейните. Тази магия за която тя си мислеше ги обгърна и запали искрата, която ги накара да задълбочат целувката. Езикът му се преплети с нейния и тя бе подсилена с неговия вкус—като канела и шоколад. Двете основни съставки в нейния горещ шоколад… Холи изстена, когато желанието й се засили и тя искаше да се съблекат голи, и да види дали са съвместими по всички начини. Тя обаче се сдържа. Беше твърде рано да бъде толкова интимна с него. Холи направи крачка назад, преди да тръгне по път, за който може би ще съжалява.
“Това…”
“Знам,” каза му тя.
Той поклати глава. “Искам повече с теб.”
Холи му се усмихна и го смекчи малко. Никълъс можеше да означава повече от собственото й щастие. Той може да бъде нейното щастие. Тя помисли за сестра си Айви и действаше внимателно. “Имам нужда от време да обмисля всичко това. Как ще се справим с това когато ти живееш в града?”
“Не знам,” отговори той откровено. “Но бих искал да опитаме ако и ти имаш желание.”
Холи кимна. “Да, имам.”
Никълъс я придърпа обратно в прегръдките си и я стисна здраво. “Никога не очаквах да те намеря, когато дойдох в града с Гейбриъл, но се радвам, че го направих. По-късно ще му кажа, че не искам да ходя с него. Ще остана в Заливът Кисмет за празниците. Останалото—ще го решаваме в движение.”
Холи също го прегърна и затвори очи. Най-голямото й желание се сбъдна и нямаше да го пропилее. Историите трябваше да започнат някъде и това беше тяхната с Никълъс имало едно време по Коледа….
НОВОГОДИШНО ОБЕЩАНИЕ
КНИГА ВТОРА
ГЛАВА ПЪРВА
Студеният въздух духаше над Наш Кинг и се промъкна през коженото му яке сякаш не съществуваше. Той потри ръце в усилието си да разпръсне малко топлина през почти замръзналите крайници. Дестинацията му не беше много по-далеч. Още няколко крачки и щеше да е в избата Грейп Флейвърс и можеше да прекара няколко безценни моменти с любовта на живота си – Лейлия Стрейндж.
Двамата бяха най-добри приятели още от началното училище. Неш винаги я е обичал, но за съжаление, тя винаги го е приемала само като приятел и нищо повече. Някои дни това го притесняваше повече, отколкото можеше да си признае. Друг път той беше просто благодарен, че може да бъде част от живота й. Днес той се надяваше да бъде достатъчно смел, за да й признае най-накрая, че я обича.
Той отвори вратата към винарната и влезе вътре. Неш обичаше това, което Лейлия, и сестра й Каприша бяха направили с винарната. Всеки вид вино беше сортиран по вид и поставен на рафтове, разпръснати из магазина. Те дори имаха секция, пълна с различни сирена, крекери и хляб. Беше едновременно удобно и приканващо. Те притежаваха лозе в покрайнините на града заедно с другата си сестра Офелия. Всяка една от тях участваше в лозето, но Офелия нямаше нищо общо с винарната. Тя предпочиташе да работи с братовчедка им Амадея в Блуумс ъф Дестъни. Семейство Стрейндж имаха много общо с много от градските бизнеси и дейности. Техните предци са били тези, които са открили града преди повече от двеста години. Наш влезе по-навътре във винарната и към задния щанд, където се надяваше да намери Лейлия. Той нямаше добро извинение за посещението си, но посещаваше винарната достатъчно често, така че нито Каприша, нито Лейлия да поставят под въпрос присъствието му. Когато мина зад ъгъла я видя. Дългите й тъмни като нощта коси бяха разстлани по раменете й във великолепни вълни. Той не можеше да види очите й от там, където беше застанал, но и нямаше нужда. Кобалтово синият им нюанс изгаряше паметта му. Всичко относно Лейлия беше там, в главата му. Не би могъл да я забрави, даже и да се опита, и със сигурност не искаше. Той трябва да скъси разстоянието между тях и да говори с нея. Наш се готвеше да направи точно това, когато Каприша излезе от задната стая и се блъсна рамо в рамо с Лейлия.
“Какво правиш още тук?” – попита Каприша. “Прибирай се вкъщи и се приготви за срещата.”
Наш замръзна на място. Каква среща? Лейлия не му бе споменавала за плановете си за Нова година. Мислеше си, че си казват всичко … Имаше достатъчно лесен начин да разбере. Всичко, което трябваше да направи, беше да отиде до нея и да започне разговора. Останалото ще излезе наяве достатъчно лесно. Но той не можеше да си помръдне краката и болката, разпространяваща се през сърцето му, се оказа почти непоносима.
“Има достатъчно време,” Лейлия отговори нетърпеливо. Тя фокусира вниманието си върху това, в което се бе вторачила, когато Наш се запъти в нейната посока. “Трябва да завърша инвентаризацията, преди да тръгна. Разпродадохме москатото и розовото шампанско.” Тя погледна часовника на китката си и въздъхна. “Това е един от най-натоварените ни дни в годината. Какво си мислех като се съгласих на среща с Пърсивал?”
“Защото все още търсиш своята перфектна половинка?” Каприша й намигна. “Видя ли какво направих там…”
Лейлия погледна нагоре и след това погледна към нея. “Ха. Ха. Видях.” Не изглеждаше твърде щастлива с всичко, което Каприша бе направила, но това нямаше значение за Наш. Той искаше да бъде единствената любов на Лейлия. “Можеш да спреш точно там. Следващото нещо, което ще кажеш е, че искам моят собствен рицар в блестяща броня да върви с него.” Лилия завъртя очи. “И аз чувам клюките. Тримата рицари като това трио са вече в миналото. Какво са си мислили майките им?”
“Не знам,” каза Каприша и сви рамене. “Може би са се надявали, че ще бъдат толкова галантни, колкото истинските рицари от Кръглата маса. Макар че им липсват Ланселот и Галахад – те най-вероятно не са намерили други двама нещастници, на които да кръстят синовете си.” Тя млъкна и потупа брадичката. “Тристан все още обикаля около Сейдж. Това оставя Пърсивал и Гавин … ако можеш да го примамиш далеч от холивудските изкушения – което сега, като се замисля, наистина оставя само Пърсивал. И така, ще откраднеш ли Пърсивал за себе си?” Тя размърда вежди. “Какви според теб са шансовете ти? Той е великолепен.”
Наш вече не можеше да издържи да слуша техните закачки. Той разсеяно пъхна ръце в джобовете си. Тримата мъже, които обсъждаха, се подиграваха с него в гимназията. Бяха изминали едва четири години от завършването им и тези спомени не можеха да бъдат забравени толкова лесно. Сега имаха по-приятни отношения, но Наш никога нямаше да забрави начина, по който се отнасяха с него.
Той се обърна за да си тръгне, но се помръдна твърде късно. “Наш,” извика Лейлия. Тонът на гласът й имаше приповдигната нотка в него и това беше музика за ушите му. “Ела тук. Имам ново вино, което трябва да опиташ.”
Наш извади ръце от джобовете си и се приближи към нея. Не можеше да откажи нищо на Лейлия. “Така ли?” Той се облегна на тезгяха. “Дали ще съжалявам че съм го опитал?”
“Разбира се, че не.” Тя го удари леко по рамото. “Някога да съм те подвеждала?”
“Все още не, но сме още млади.” Той повдигна устните си в широка усмивка. Не беше напълно фалшива. Неш се радваше да я види, но не понасяше разговора, който чу по-рано. Хората казват, че тези които подслушват рядко чуват нещо, което харесват…
“Винаги се шегуваш.” Тя бръкна под тезгяха и му подаде тъмна бутилка. “Това е ново мерло, което отглеждаме в лозето. Кажи ми какво мислиш за него. Вероятно ще го представим на обществеността след Нова година.”
“Ще бъде година на откровенията, нали?” Всъщност нямаше намерение да го каже на висок глас.
“Как така?” попита Лейлия.
Наш се надяваше, че годината ще бъде изпълнена с любов за него и Лейлия, но той предположи, че Заливът Кисмет не вярваше, че те си принадлежат заедно. Всички в града знаеха каква роля играе съдбата в обединяването на влюбените. “Няма значение.” Той повдигна бутилката. “Благодаря ти за това. Обади ми се по-късно и може би ще го споделим заедно.”
Тя се усмихна. “Добре. Ще го имам в предвид. Имаш ли планове за довечера?”
Това би трябвало да е неговият сигнал, за да каже нещо за това, че ще я прекара с нея. Жалко, че нямаше да се случи. “Нищо особено. Ще съм си в къщи тази вечер.”
“Ще гледаш ли посрещането на новата година по телевизията?” – попита тя, като наклони глава настрани.
“Може би. Не съм сигурен дали ще остана буден до толкова късно.” Той погледна към Каприша, която направи всичко възможно да се преструва, че не е там. Може би тя се опитваше да им даде малко уединение. Наш не можеше да бъде сигурен. “Трябва да тръгвам.” Той не каза и дума повече, просто тръгна толкова бързо, колкото краката му можеха да понесат. Сърцето му биеше силно в гърдите при всяка стъпка.
ГЛАВА ВТОРА
Наш всъщност избяга от винарната. Лейлия трябваше да тръгне след него… Той се държеше странно. Сигурно нещо го притесняваше, но той реши да не й казва за това. Тя нямаше представа какво може да бъде. Само да не беше обещала на Пърсивал Райт че ще прекара посрещането на Нова година с него. Тя все още не знаеше какви мозъчни клетки трябва да е загубила, за да се съгласи на това. Пърсивал беше добре, но тя не го виждаше като дългосрочен партньор.
“Прибирам се в къщи,” – каза тя на Каприша. “Ще се видим утре на лозето.” Винарната беше затворена за първия ден от новата година, но все пак беше работен ден за тях. Просперити Винярд беше дом далеч от дома. Намираше се на около петдесет километра извън града и имаше малка селска къща, част от имота. Тя го споделяше със сестрите си и всички те имаха спалня там, когато оставаха да пренощуват, но с бизнеса им в града, това не се случваше твърде често.
Лейлия отиде до колата си и влезе вътре. Тя запали колата и я остави да поработи няколко минути, за да загрее, след което включи на скорост и се отправи към апартамента си. Когато вече се прибра, тя взе бърз душ и се подготви за своята среща. Надяваше се да не съжалява за това. Пърсивал щеше да я води на някакво парти, което ще се проведе в Уичис Брю. Братовчедка й, Есмералда беше съсобственичка на кафенето. Те поръчаха няколко кашона с розово шампанско от Грейп Флейвърс за събитието. Използваха го за да посрещнат Новата година.
Тя изсуши косата си и я разчеса, докато заблести. След това тя облече дълга синя пола с цепка почти до бедрото и черна блуза с дълги дантелени ръкави. След това обу чифт сандали с осем сантиметрови токчета. Лейлия обичаше да се облича официално, когато й се отдадеше такава възможност. Жалко, че не намираше много възможности да носи красиви неща.
Почукване на вратата я извади от мислите й. Тя отиде да отвори. Пърсивал, насреща й изглеждаше елегантно в тъмен костюм и зелена вратовръзка, която съвпадаше с цвета на очите му. Той й подаде една единствена роза. “Не бях сигурен какво харесваш. Надявам се че това е добре.”
Лейлия взе розата и я помириса. Тя наистина обичаше всички цветя, но розите не бяха сред любимите й. Той обаче не можеше да знае това. “Благодаря ти,” каза тя. “Прекрасна е.”
“Ти също,” – отговори той с глас, гладък като коприна. Тя не биваше да негодува, но по някаква причина това я подразни. “Готова ли си?”
“Да,” каза тя и постави цветето върху шкафа. Вероятно Лейлия би трябвало да го постави във вода, но не я интересуваше достатъчно за да си създава такива грижи. Защо правеше това? Какъв беше смисълът от всичко това? Пърсивал не беше мъжът за нея и въпреки това тя бе готова да излезе на среща с него. Тя въздъхна и се примири с една вечер в неговата компания. Тя каза „да“ и вече беше твърде късно да откаже. След като грабна палтото си и го облече, тя го последва навън. Не им отне много време да пристигнат в Уичис Брю. След като влязоха, тя закачи палтото си на закачалката и разгледа украсата. Есмералда и Тристан бяха надминали себе си. Имаше мънички бели светлинки, висящи из кафенето и балони навсякъде.
“Ти дойде,” Есмералда почти изпищя, докато придърпа Лейлия в бърза прегръдка. “Да ти донеса ли нещо?”
“Не,” – каза й Лейлия. “Благодаря ти.”
Есмералда се обърна към Пърсивал. “Тристан те търсеше. Мисля, че той е зад тезгяха. Отиди да го поздравиш.”
“Ще отида след малко.” Пърсивал погледна в посоката, където трябваше да се намира Тристан. “
“Както ти е удобно,” Есмералда му каза. “Трябва да видя и другите гости.” Тя се обърна към Лейлия и каза, “Не забравяй да се сбогуваме, когато си тръгвате.”
С това Есмералда се запъти да говори със следващия човек, който влезе в нейното полезрение. Това беше нейната братовчедка. Винаги в центъра на вниманието…
“Искаш ли питие?” Лейлия едва не обърна очи. Той не чу ли когато Есмералда й зададе същия въпрос преди малко?
“Не.” Тя не го наказваше за липсата му на внимание. Няма да има никаква полза. Тя не знаеше какво да каже. “Ще си взема по-късно.”
“Е, ако нямаш нищо против, аз ще си взема.” Той я остави сама и отиде до близкия бар. Тристан беше там, говорейки с някой друг. Когато Пърсивал се приближи, той се обърна към него и усмивката му стана още по-широка. Те се поздравиха така, сякаш не се бяха виждали от дни. До колкото Лейлия знаеше, те не се бяха виждали скоро, но по някаква причина това я дразнеше.
Те бяха в Уичис Брю не повече от петнадесет минути и Пърсивал вече я беше изоставил за да се види с един от най-добрите си приятели—тя не можеше да го вини, Лейлия може би щеше да направи същото ако Наш беше там. Пърсивал обаче трябваше да е джентълмен. Поне не е очаквала той да се грижи за нея.
Толкова за него, да е нейния рицар в блестящи доспехи… Добре, че не е искала той да бъде. Пърсивал изглежда нямаше да се връща в скоро време. Можеше да отиде да намери приятел, с когото да разговаря, но някак си това я притесняваше още повече. Освен това имаше само един човек, с когото искаше да говори, а той не беше там. Може би трябва да отмени срещата, преди наистина да я разочарова. Тя майтап ли си правеше? Тя я беше разочаровала още преди да е започнала…
Лейлия грабна палтото си и излезе от кафенето. Щеше да си прекара много по-приятно вкъщи с купа пуканки и чаша вино. Може би дори би се обадила на Наш, за да види дали би искал да ги сподели с нея. Това звучеше като все по-добра идея, колкото повече мислеше за това…
Тя погледна към Пърсивал и се замисли дали да му каже, че си тръгва, но отхвърли идеята. Вместо това тя извади телефона от джоба си и му изпрати бързо текстово съобщение, изпълнено с извинения и му каза, че трябва да си тръгне. Лейлия пъхна телефона обратно в джоба на палтото си и вместо да се прибере вкъщи, тръгна в посока към апартамента на Наш. Трябваше да се види с най-добрият си приятел.
ГЛАВА ТРЕТА
Наш влезе в апартамента си и постави на плота виното, което Лейлия му беше дала. Той свали сакото си и го хвърли на близкия стол или поне се опита да го направи… Някак си пропусна целта си и то падна на пода. Няколко секунди се взираше в него, чудейки се дали го е грижа достатъчно, за да го вдигне от пода и всъщност да го закачи на закачалката в килера. Той въздъхна и вдигна палтото си от пода и го постави там, където трябваше да бъде през цялото време. Дрехата не е виновна, че плановете му да сподели на Лейлия чувствата си към нея не са се развили по план. Той се взираше в бутилката вино, която му бе дала, и помисли да изпие цялата бутилка сам, но не, имаше нужда от нещо много по-силно от мерло, за да удави скръбта си.
Той отиде до близкия шкаф и извади бутилка уиски, след което грабна една чаша и си наля порядъчно. Наш допря чашата до устните си и пресуши съдържанието. Той поклати глава, за да помогне да се справи с изгарянето, което отиваше надолу по гърлото му, след което си наля още. След три пълни чаши стаята започваше да се върти и мозъкът му се бе притъпил малко от това, което го притесняваше. Наш остави чашата на плота, грабна бутилката уиски, препъна се и падна върху дивана. Не виждаше смисъл да се занимава с изтънчени неща. Можеше просто да пие директно от бутилката.
Наш по-скоро падна, отколкото седна на дивана прегръщайки бутилката с уиски. Той посегна към дистанционното и включи телевизора Двама души запълниха екрана – един мъж и една жена. – Наш изръмжа, когато един от тях започна да говори. “Здравейте, аз съм Гавин Дели, а моята прекрасна колежка е Джослин Стейси.”
“Нищожество,” – промърмори Наш под носа си. Гавин приглади кичур тъмна коса от челото си и се обърна към Джослин. “Тук, в Ню Йорк е доста студено. Погледни тълпата! Толкова много хора дойдоха да се присъединят към нас в посрещане на Новата година.” Той показа известната си усмивка към камерата и попита колежката си, “Направи ли си вече новогодишните обещания.”
“Трябва и ти да направиш няколко за себе си, Гавин,” Наш произнесе думите през зъби. Трябваше да сдържи порива да хвърли уискито си по телевизора. Вместо това отпи голяма глътка. Мислеше си, че е постигнал мир с дните си в гимназията, но очевидно някои недоволства никога не изчезват.
“Не мога да кажа, че имам нещо в себе си, което бих искал да променя,” отговори Джослин. “Ами ти?”
“Защо да си играем с перфекционизма.” Намигна й Гавин. “Ами целувка в полунощ? Имаш ли някой специален в предвид?”
Той не повдигна вежди, но думите му предполагаха че това действие ще последва. Наш изсумтя. Гавин ясно искаше Джослин да го целуне. Надяваше се красивата знаменитост да го свали хладнокръвно. Наш отпи още малко уиски. Вече беше преполовил бутилката. С бързината, с която вървеше, щеше да успее да довърши цялата бутилка и да припадне преди полунощ.
“Възможно е да има няколко възможности,” – дръзко каза Джослин. Блондинката облиза устните си, оставяйки малко място за погрешно тълкуване.
“Това копеле винаги е имало целия късмет.” Защо, по дяволите, вече не беше изключил телевизора? Последното нещо, от което се нуждаеше, беше да гледа как Гавин се опитва да впечатли актрисата, с която участва в последния си игрален филм. Той бе лидера на триото от рицари. Пърсивал и Тристан бяха много по-приятни, когато той не беше наоколо. Неш беше благодарен, когато отиде да търси славата и богатство в Калифорния. Не му отне много време да постигне тази цел. Съдбата винаги го е огрявала.
Обективът на камерата се насочи към кълбото от светлини, което беше готово да бъде спуснато в полунощ, по време на посрещането на Нова година. Гласът на Гавин все още изпълваше високоговорителите на неговия телевизор. “Както виждате топката е готова да бъде спусната. Всичко, от което се нуждаем, е да стигнем до полунощ и тогава всички можем да посрещнем най-щастливата Нова година. За сега нека да проверим и другите станции в Лос Анджелис и Корбин Вейл.”
След това Наш изгаси телевизора. Смяташе, че е изпил достатъчно уиски, за да забрави за това че Лейлия прекарва вечерта с Пърсивал, но мисълта му продължаваше да се връща към нея. Дали тя щеше да целуне Пърсивал в полунощ, както Гавин възнамеряваше да целуне Джослин? Това му разстрои стомаха и той започваше да съжалява, че пи толкова много. Какво по дяволите … Вече беше пил толкова много, така че просто можеше да продължи. Какво имаше да губи?
Той погълна още малко уиски. Беше спряло да гори, тъй като мина през гърлото му преди няколко глътки. През стаята отекна почукване. Помисли си, че му се е причуло, но тогава се случи отново. Наш седна и се загледа във вратата с присвит поглед. Нямаше как да се добере до вратата, без да падне по лице. “Отворено е,” – изрева той. Не му хрумна да се чуди кой е дошъл да го види. Едва докато вратата се отвори и Лейлия влезе вътре. Какво правеше тя тук, по дяволите? Какво се е случило с Пърсивал? Ако я е наранил… Е, когато Наш изтрезнее, щеше да го накара да плати за всичко, което беше направил. Никой не наранява любовта на живота му.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Лейлия се взираше в Наш така, сякаш го вижда за първи път. Това не беше нейният приятел. Наш изглеждаше така все едно е… “Пин ли си?” Тя затвори вратата след себе си и свали палтото си. Ако беше пил много, ще има нужда от някой, който да се грижи за него.
“Може да съм изпил няколко глътки уиски.” Той вдигна бутилката, която беше по-малко от половината.
“Моля те, кажи ми че бутилката не е била пълна.” Какво го е накарало да пие толкова много? Беше Нова година, но все пак… Наш не пиеше много. “Дай ми това.” Тя взе бутилката от ръката му и я сложи на плота, извън обсега му. “Какво ти има? Цял ден се държиш странно.”
“Не може ли човек от време на време да пие ма спокойствие?” Той махна с ръка към телевизора. “Погледни, един от рицарите ти. Не искаш ли да видиш дали е готов да сграбчи купата на Холивуд?”
Лейлия хвърли поглед към телевизора. Гавин Дели определено беше на малкия екран и играеше пред публиката. Винаги е бил такъв. Мъжът се радваше на вниманието и се къпеше в светлините на прожекторите. Гавин беше привлекателен. Определено имаше качества на филмовата звезда и той използваше прекрасното си лице и мускулесто тяло, за да си прокара път. Единствената причина, поради която знаеше нещо за Гавин, беше заради привързаността му към Тристан. Някога Тристан и братовчедка й, Сейдж бяха неразделни. Тя все още не разбираше какво ги раздели, но това не беше нейна работа. Сейдж изчезна приблизително по същото време, когато Гавин тръгна за Холивуд. Понякога се чудеше дали имаше връзка, това че двамата напуснаха града заедно. “Не се интересувам от Гавин или който и да е от така наречените рицари. Никога не съм искала да съм насред това трио.” Това звучеше много по-гадно, отколкото възнамеряваше…
“Тогава какво искаш?” Думите му се заваляха, докато говореше. “Защото си мислех, че те познавам, но очевидно не съм прав.”
Лейлия въздъхна. “Имаш ли нещо против да направя кафе? Мисля че имаш нужда от една чаша. Знам, че аз със сигурност имам.” Ще й трябват няколко чаши, ако ще се занимава с всичко, което го притесняваше.
“Както искаш,” отговори той. “Но аз не искам. Върни ми бутилката с уиски. Това е всичко от което се нуждая в момента.”
Лейлия отиде до плота и сложи чаша под единичната му кафе машина. Тя постави капсулата с кафе в дозатора и се увери, че е пълна с вода, след което натисна бутона за включване машината. Тя забеляза бутилката вино, която му бе дала по-рано същия ден. Поне не беше пропилял реколта за пиянството си. Това вино трябва да се отпива с удоволствие, а не да бъде пропиляно на вятъра. След като кафето беше готово, тя му го подонесе – черно, както го харесваше. “Заповядай,” тя му го подаде. “Горещо, тъмно и силно. Макар и да не е еднакво силно като над половината уиски, което вече си погълнал.”
Той помириса кафето и й го подаде обратно. “Казах ти че си искам уискито. Единственият начин да ме накараш да изпия това е ако добавиш доста алкохол към него.”
Тя въздъхна, взе чашата от него и я постави на масата пред дивана, след което седна до него. “Няма да ти дам повече уиски. Защо не говорим за това, което те притеснява вместо това.”
Гласът на Гавин отекна из стаята и Наш на практика изръмжа към телевизора. Лейлия вдигна дистанционното и го изключи. Не й трябваше повече да го провокира. Тя беше добре запозната с неприязънта му към Гавин, Тристан и Пърсивал. Тези тримата блестяха в гимназията, а Наш беше в отбора на зубърите и задръстените. Той разцъфтя през годините и се превърна във великолепен мъж. Тя предпочете златистата му руса коса и светлосините очи, които отразяваха неговата интелигентност. Наш беше гений. Той разработи софтуер, който го превърна в много богат човек. Можеше да си позволи имения, но предпочиташе мъничкия си едностаен апартамент над Серендипити Лейн, магазина на братовчедките й.
