Сенките на Ордена

Зохра

Сенките на Ордена

ПРОЛОГ

*Константинопол, 888 г.*

Миризмата на тамян и престоял дъжд се носеше тежко в тесните коридори на манастира "Свети Полиевкт". Младият монах Симеон коленичи пред иконата на Вседържителя, пламъчето на свещта трепереше и танцуваше по суровите черти на лицето му. В очите му, обикновено излъчващи спокойствие и мъдрост, сега бушуваше буря.

Не молитва шепнеха устните му, а думи, които биха ужасили и най-закоравелия грешник. Думи за власт, за слава, за отмъщение.

"Богородице, майко на светлината," прошепна той, гласът му едва доловим над монотонното пеене на другите монаси. "Дай ми сила да преглътна горчилката на това заточение. Дай ми разум да изчакам своя миг. Дай ми смелост да взема онова, което по право ми принадлежи."

Дланите му се свиха в юмруци, докато белите кокалчета не пробиха кожата. Още не бе забравил подигравките, надменността в очите на византийските аристократи, шепота зад гърба му: "Българин… варварин… селянин."

Обичаше книгите, обичаше знанията, обичаше красотата на византийското изкуство. Но обичаше и България. И виждаше как родината му, разкъсвана от вътрешни борби и подценявана от могъщата империя, загива.

Чу гласа на своя игумен, отекващ в ушите му: "Симеоне, учеността е дар от Бога. Използвай я, за да служиш на вярата и на хората."

Симеон затвори очи. "Ще служа," прошепна той. "Но не по начина, който те си представяш. Ще служа на България… и ще я издигна до невиждани висини. И нека небето да ми е свидетел, ще го направя, дори да се наложи да се потопя в кръв до колене."

Отвори очи и пламъчето на свещта сякаш се разгоря още по-силно, отразявайки огъня, който сега гореше в душата му.

Миналото бе книга, която той бе прочел внимателно. Бъдещето бе бял лист, върху който щеше да изпише историята на една велика империя.

Новата му империя.

ГЛАВА 1: Урокът по История

*Константинопол, Манастир "Свети Полиевкт", 890 г.*

Симеон стоеше пред огромния пергаментен свитък, изписан с калиграфски букви на гръцки. Свитъкът разказваше историята на Византийската империя, от възхода на Константин Велики до управлението на Василий I Македонец. Слънчевите лъчи, пробиващи се през тесните прозорци на библиотеката, танцуваха върху старателно изрисуваните миниатюри – императори на коне, битки, дворцови интриги.

Той прекарваше часове тук, вдълбочен в изучаването на историята. За другите монаси беше странност, дори ексцентричност. За него беше ключ към разбирането на света. Знаеше, че за да победиш врага си, трябва да го познаваш. И кой беше по-голям враг на България от Византия?

"Губиш си времето, Симеоне," разнесе се зад него дрезгав глас.

Той не се обърна. Знаеше кой е. Игумен Йоан, възрастен и мъдър човек, който въпреки строгите си религиозни убеждения, ценеше интелекта на младия българин.

"Историята е прах, отче. А ние сме призвани да търсим небесното, а не земното."

Симеон бавно се обърна. В очите му нямаше нито смирение, нито бунт, само любопитство.

"Не съм съгласен, отче. Историята е огледало. В нея виждаме грешките и триумфите на нашите предшественици. Можем да се учим от тях, да избегнем техните провали и да надградим техните успехи."

Игумен Йоан се усмихна тъжно. "Византия е велика империя, Симеоне. Непобедима. Не си мисли, че можеш да я надминеш."

"Защо не?" попита Симеон с тих, но категоричен глас. "Империите се раждат и умират. Нищо не е вечно. Рим падна. Вавилон изчезна. Защо България да не може да заеме тяхното място?"

Игумен Йоан въздъхна. Знаеше, че в този младеж гори огън, който не може да бъде угасен с молитви и проповеди.

"Внимавай, Симеоне. Амбицията може да те погълне. Властта е изкушение, което малцина успяват да преодолеят."

"Не се страхувам от изкушения, отче," отговори Симеон. "Страхувам се от бездействието. Страхувам се да видя как България загива, докато ние тук се молим за спасение."

Той се обърна отново към свитъка и посочи с пръст към миниатюра, изобразяваща битката при Адрианопол, където готите разбиват римските легиони.

"Рим беше непобедим, отче. Докато не дойде моментът, в който се оказа, че не е. И причината не беше в числеността на враговете му, а в неговата собствена самодоволство и корупция."

Той вдигна поглед към игумена. "Византия е точно такава, отче. Заслепена от собственото си величие. Под повърхността гният интриги, корупция и безброй вражди. Време е да се възползваме от слабостите й."

Игумен Йоан го гледаше мълчаливо. Знаеше, че Симеон говори истината. Виждаше го в очите му – непоколебима решителност и вяра в бъдещето на България.

"Какво предлагаш, Симеоне?" попита той накрая.

Симеон се усмихна. "Търпение, отче. И изучаване. Всеки велик владетел е бил ученик на историята. Време е да станем най-добрите ученици."

Той отново се обърна към свитъка, а игумен Йоан го остави сам. В сърцето му се бореха надежда и страх. Надежда, че Симеон ще успее да издигне България до величие. И страх, че цената ще бъде твърде висока.

ГЛАВА 2: Сенките на Константинопол

*Константинопол, Пазарът на Подправките, 892 г.*

Симеон се сливаше с тълпата на Пазара на Подправките – лабиринт от тесни улички, преливащи от цветове и аромати. Продавачи крещяха офертите си, нахални търговци бутаха колички, натоварени със стоки, а улични музиканти свиреха на гръмки лютни и тръби. Беше далеч от спокойствието на манастира, но Симеон се чувстваше тук като риба във вода.

Не беше дошъл да купува подправки. Имаше друга цел. Информация.

В Константинопол, информацията беше най-ценната стока. Тя се търгуваше по-скъпо от злато и коприна. И Симеон знаеше къде да я намери.

Зад една захабена сергия, затрупяна с чували с кимион и кориандър, се криеше малка врата, покрита с парцали. Той почука два пъти, после още веднъж. Вратата леко се открехна и оттам се показа малко, сбръчкано лице.

"Ела, монах," изсъска гласът. "Но си плати."

Симеон влезе в тъмна стаичка, изпълнена с миризма на плесен и тютюн. В ъгъла, около ниска маса, седяха няколко мъже, играещи хазарт. Повечето бяха дребни крадци и информатори, сенките на Константинопол.

Този, който го посрещна, беше старец на име Димитрий. Беше бивш писар в императорския дворец, уволнен заради кражба. Сега продаваше остатъците от знанията си на най-високия платец.

"Какво те води тук, монаше?" попита Димитрий, докато отброяваше монетите, които Симеон му подаде.

"Интересувам се от политическата обстановка," отговори Симеон. "Слухове за недоволство в армията. Настроения сред аристокрацията."

Димитрий се засмя гърлено. "Политическата обстановка? В Константинопол винаги е кална, монах. Но, да, има нещо. Говори се, че император Лъв Мъдри е болен. Много болен."

Симеон се наведе напред. "Болен? От какво?"

"Не е ясно. Някои казват отрова. Други – проклятие. Но важното е, че наследникът му, Константин, е дете. И около него вече се водят битки за власт."

Димитрий се усмихна злобно. "Има и други слухове. За съюзи между родове, за планове за преврат. Но това, струва ми се, не е твоя работа, монаше."

Симеон го погледна право в очите. "Грешиш. Всичко е моя работа."

Той плати още няколко монети и попита за настроенията сред българите в Константинопол. Димитрий му разказа за група търговци, които били тормозени от византийските власти. За млади българи, които мечтаели за свободна и силна България.

Симеон слушаше внимателно, попивайки всяка подробност. Знаеше, че тези хора са потенциални съюзници. И че трябва да ги намери.

Преди да си тръгне, той попита Димитрий за един конкретен човек.

"Боляринът Теодор."

Лицето на Димитрий помръкна. "Теодор? Той е опасен човек, монаше. Бивш военачалник, близък до императора. Но изпадна в немилост. Говори се, че планира нещо."

"Как мога да го намеря?"

Димитрий се поколеба. "Не знам. Той се крие. Но има хора, които го търсят. И те не са приятели."

Симеон благодари на Димитрий и излезе от стаичката, отново се сля с тълпата на пазара. Информацията, която получи, беше ценна. Но и опасна.

Болен император, борби за власт, недоволство сред българите. В Константинопол се назряваше буря. И Симеон знаеше, че трябва да бъде готов да я използва.

Над всичко това витаеше и сянката на болярина Теодор, чиято лоялност и планове оставаха загадка.

ГЛАВА 3: В Очите на Вълка

*Константинопол, Български Хан, 893 г.*

Зад стените на Българския Хан, сгушен в един от по-бедните квартали на Константинопол, Симеон откри друга реалност. Тук, сред миризмата на готвено зеле и дим от огнища, българите живееха в свой собствен свят.

Намери ги в голяма стая, където мъже играеха на табла и пиеха евтино вино, а жени тъкаеха платове и плетяха кошници. Говореха на родния си език, пееха тъжни песни за далечна България и се опитваха да запазят спомена за родината жива.

Представи се като монах, дошъл от манастира "Свети Полиевкт", и помоли да говори с техния водач. Изведоха го при възрастен мъж на име Боян, с проницателни сини очи и загрубели от работа ръце.

Боян го изслуша мълчаливо, без да прекъсва. След като Симеон свърши да говори за мечтите си за силна и независима България, той се усмихна горчиво.

"Лесно е да се мечтае, монаше. Но тук сме в Константинопол. Ние сме гости. Трябва да се подчиняваме на закона."

"Законът не е справедлив," отговори Симеон. "Виждам как ви тормозят и ви обират. Вие сте българи, а ви третират като роби."

"Какво предлагаш?" попита Боян. "Да вдигнем бунт? Ще ни смажат като хлебарки."

"Не бунт," каза Симеон. "Но има начини да си помогнем. Да се обединим. Да се защитим. И да подготвим почвата за бъдещето."

Той им разказа за политическата нестабилност във Византия, за възможността за промяна. Обеща им подкрепа от влиятелни хора, ако те са готови да му помогнат.

В началото бяха недоверчиви. Но постепенно, докато слушаха пламенните му думи, в очите им започна да се появява надежда. Надежда, която отдавна бяха забравили.

Съгласиха се да му помогнат, но при едно условие. Да му представят на някой, на когото наистина вярват. На човек, който познава Константинопол като дланта си. На човек, който не се страхува от никого.

След няколко дни, Боян го заведе в тъмна кръчма, скрита в лабиринта на улиците. Там, в дъното на стаята, седеше мъж с белязано от битки лице и студени сиви очи.

"Това е Вълка," каза Боян. "Той е най-добрият от нас. Можеш да му вярваш."

Вълка го изгледа продължително, без да каже нищо. В очите му нямаше нито топлина, нито враждебност, само студена преценка.

"Чух за теб, монаше," каза той накрая. "Говориш за велики неща. Но великите неща имат висока цена. Готов ли си да я платиш?"

"Готов съм," отговори Симеон.

Вълка се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо човешко.

"Тогава ела с мен. И ще ти покажа какво означава да живееш в Константинопол. В очите на вълка."

Излязоха от кръчмата и се загубиха в тъмните улици. Симеон знаеше, че е преминал граница. Вече не беше просто монах, изучаващ историята. Вече беше част от нещо много по-опасно.

И не знаеше дали ще оцелее.

ГЛАВА 4: Уроците на Вълка

*Константинопол, Тайният двор на Вълка, 893 г.*

Дните, които Симеон прекара с Вълка, бяха сурови и безмилостни. Монашеските дрехи бяха заменени с прости туники и груби кожени обувки. Молитвите бяха заменени с обучение в бой с нож и оцеляване по улиците. Книгите бяха заменени с уроци по шпионаж, шантаж и манипулация.

Тайният двор на Вълка беше стара изоставена винарна, скрита зад руините на древен римски акведукт. Тук се събираха хора от всякакъв калибър – крадци, убийци, информатори, бегълци. Всички те бяха лоялни на Вълка и готови да изпълнят всяка негова заповед.

"Забрави всичко, което си научил в манастира," каза му Вълка още първия ден. "Тук вярата е слабост, а милостта е смъртна присъда. Единственото, което има значение, е оцеляването."

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «Литрес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.