скачать книгу бесплатно
Ако вземем например, сексуалния акт, природата ни е създала така, че този акт да ни дарява с толкова силни емоции и удоволствие, че да не можем да се лишим от него, всичко това, с цел продължаване на вида.
Нека се върнем на споменатото бебе. В един момент, сред цялото море от информация, което заучава и което неизбежно формира представата му завъншния свят, а в последствие и за самото него, се формира това, което бива определено като индивидуалност, онази уникална смесица, която го отличава като единствено и неповторимо.
Какво излиза на този етап на бял свят чрез индивидуалността, чрез играта, чрез начина на изразяване на бебето, в ситуацията, в която се озовава? Как се справя с цялостното си съществуване?
Чрез желания.
Ражда се желанието като двигателна сила на индивидуалния живот, ражда се като намерение и се изразява чрез него.
Следователно, всяко мое желание е и намерение, и в рамките на целия ми живот, продължавам настоятелно да желая.
Това може да изглежда странно, но фактически е така, свикнали сме да гледаме на желанието като на нещо „голямо“, „неизпълнимо или почти неизпълнимо“, „недостижимо или такова, за което трябва здраво да се изпотим, за да го постигнем“, но в действителност, цялото ни съществуване е основано на различни малки и големи желания, които съпътстват живота ни.
Такова е желанието да изглеждаме по определен начин, да бъдем, да постигнем, да реагираме, да опитваме, да търсим, да вярваме, да създаваме, да знаем, да искаме, да имаме, да можем…
При децата това се вижда по ясен начин, достатъчно е да ги наблюдаваме по време на игра, за да видим колко невъздържани са постоянните им желания, докато при възрастните, макар и при тях да не е изчезнало нацяло всичко това, се опитват да замаскират, поне отчасти, цялостния си „свят от желания“, давайки гласност само на това, което счита за угодно или възможно спрямо дадената ситуация и присъстващите хора.
Можем да дефинираме желанието като двигателна сила, която подтиква съществото ни към определени посоки, посоки, желани от нас самите, основани на желанията ни.
Желанието подтиква към действие, определя поведението ни, както спрямо желанието, така и спрямо негативната страна на желанието, тоест, случва ни се това, което не желаем.
Това също е желание, то бива определяно като негативно, защото е нещо, което не искаме да се случи, но и то ни тласка към ситуации, които целят да се изпълни.
Може би изглежда странно, но именно това се случва достатъчно често, фактът, че мислим за това, което не искаме да се случи и превъртайки го непрекъснато в главата си, правим така че, подсъзнанието го приема сериозно. Това се случва, защото то приема нашите насоки, без да ги осъжда. Ако помните метафората за екипажа, той не коментира, ограничава се да изпълнява заповедите на командира.
Оттук идва и важността на тези насоки, един аргумент, който ще бъде разгледан в последствие.
Всяко наше действие винаги е подтикнато от желанието. Ако желанието не съществуваше, ние просто не бихме реагирали, оттук идва и ясната концепция, че не всяко желание ни подтиква, а само най-интензивните от тях.
Стигайки до темата за интензивността на желанието, въпросът който си задаваме на този етап е следния: ако животът е напълно и постоянно изпълнен от желания, какво трябва да направим, за да може всяко едно желание, от най-обикновеното до най-трудното, да се изпълнят действително, да станат реалност, нашата реалност?
Всъщност, може да се каже, че има три нива, три стъпки, които трябва да се преодолеят, за да може желанието да се осъществи. Първата е интензитетът на желанието, втората е да се довериш и да изчакаш, докато се осъществи, а третата е неугасващата и постоянна сила на самото желание.
В основата на всяко желание е интензитетът, което го придружава, колкото повече едно желание е трудно изпълнимо, толкова повече нараства интензитетът - желанието ни то да се изпълни и превърне в реалност.
Интензитетът на желанието е като огън, запалващ фитила, който ще доведе до експлозията на потенциала ни –важен елемент, без него, все още имаме бомбата, но няма как да я доведем до експлозия.
Този интензитет определя до каква степен ще успеем да постигнем желанието си, защото у нас постоянно се раждат капризи и умират, за да направят място на нови и няма да се реализират никога, няма да имат нужния интензитет, за да спомогнат осъществяването им.Благодарение на интензитета на желанието което инвестираме в борбата за неговата реализация, защото така трябва да си представим този интензитет, като битка за превземането на това което жадуваме.
Но тази сила не трябва да е единствена, напротив, ако сгрешим, прелива неизбежно на второто ниво, необходимо за реализацията – очакването рано или късно, желанието ни да се изпълни, несломимостта в борбата след първия удар или неуспех.
Очакването е един нужен преход.
Представете си един проект на къща, който се появява като желание за един определен вид структура; веднъж взето това решение, къщата не става автоматично действителност, напротив, нуждае се от време за реализацията си и не само. По време на изграждането ѝ може програмата да се промени или нещо да се обърка, което ще добави към първоначалният проект допълнително очакване.
Това обаче, няма да обезкуражи строителят, който знае, че накрая ще постигне това, което си е набелязал.
Каквото и да е желанието, било то да се случи нещо по определен начин, било то да се получи нещо от заобикалящия ни свят, правилното отношение е да вярваме, че желанието ни, рано или късно, ще се осъществи, защото продължаваме да го желаем.
Или казано по друг начин, никога не бих успял да постигна нещо, ако не очаквам, че ще го постигна и ако не насочвам вътрешния си свят чрез желанията си към определена цел за следване.
Всичко това може да звучи объркващо, защото може лесно да се възпротивим, ето, искам да съм богат, но както се казва, само с надеждата и ще си остана.
Тук обаче, не говорим за „надежди“, а за очакване с доверие, т.е. знам че ще постигна нещо, защото желанието ми е силно и волята ми е постоянно насочена към преследване на целта или казано по друг начин, едно желание се ражда и влиза агресивно в мисления ми свят. Такова желание се превръща в очакване с доверие за чувствата ми и волята ми, и моите действия ме подтикват в посока на изпълнението му.
Това не е умствена спекулация, достатъчно е да се огледаме наоколо. Всяко създадено нещо, всеки постигнат резултат е бил постигнат така, всичко това е изминало същия път.
Нищо от всичко това, не би съществувало, ако не съществуваше желанието, което го е родило, на първо време - на ментално ниво.
Всички идеи се раждат от желанието, дори Архимед във ваната си, в момента в който интуицията му го спохожда и той извиква „Еврика!“, е имал желанието да открие подобно нещо, иначе идеята щеше да го споходи и отмине, не намирайки благородна почва, не намирайки едно предразположено да я разбере и да я изпълни съзнание.
Доверието в себе си е най-доброто качество, която някой може да притежава, това е необходимото условие, за да се постигне успех, също както и надеждата интерпретирана като оптимизъм, разбира се, всичко това не слепешката, а преминало през рационалната мисъл.
Без оптимизъм, без доверие, без надежда, енергията ни угасва, спираме да се борим, захвърляме всичко.
Стигаме до третата необходима стъпка, тази на постоянната воля, насочена към изпълнението.
Волята е една огромна сила, с която разполагаме и която ни позволява буквално да преобърнем света.
Тя е могъща и неограничена относно предразположенията и способностите, което означава, че когато искаме нещо, то първо бива пожелано, а после посредством волята се превръща в желанието ни, с постоянство, рано или късно, в очакване с доверие, при всички случаи ще се случи, по силата на факта, че всички необходими стъпки са изпълнени.
Волята обаче, се нуждае от нещо, което да я задвижи и това нещо, не е нищо друго, освен горещо да се желае, така цикълът се затваря и се отваря наново.
От този закон не може да се избяга,
в случай че е изпълнен, винаги се достига до резултат, дори когато, както казахме по-рано, нещата са наопаки, тоест, когато не желаем определено нещо, което така или иначе е също желание, което сме съхранили в съзнанието си, там се е превърнало в очакване с доверие и не сме искали в никакъв случай то да се случи, като по този начин сме задействали силата на волята.
Волята е в действието. Действие за конкретната реализацията на желанието, това, което задейства целия механизъм. По-голямата част от хората, които смятат, че не могат да реализират желанията си, обикновено остават в пасивната фаза на желанието, тази на мечтаене и визуализация, но нямат нужната вяра, за да повярват, че това желание може да се постигне, нито в последствие успяват да включат волята си, която да ги тласне в посоката на самото желание.
Достатъчно е да знаем това и да го извършим, за да постигнем желаното. Ако не успяваме, то е, защото започват да участват
елементи, които саботират работата ни. Това, което следва, е един по-дълбок анализ на тези елементи.
На този етап ще разгледаме механизмите които се внедряват в нас, целящи да саботират една или всичките три стъпки заедно и които в последствие няма да позволят постигането на желанието ни.
CARPE DIEM
Откъсни розата в точния момент,
Знаеш, че времето лети...
И цветето, което днес разцъфва, утре ще увехне. УолтУитман
Carpediem, или по-точно, улови мига. С това ще започнем анализа на пречките и ограниченията на успеха ни, на реализацията ни, на изпълнението на желанията ни.
Carpediemе латински израз на латинския поет Хорацио (оди 1, 11, 8), днес
буквално превеждан като „улови днешния ден“ или „улови мига“, благодарение на известния филм с Робин Уилямс „Убягващия миг“ [1] (#ulink_7bb27606-2215-5831-8253-33608b0789f8).
Би било удачно да се допълни с продължението на стиха „ quamminimumcredulapostero", „оставяйки за утре, колкото може по-малко“.
Това е покана да се цени това, което имаме днес и да се наслаждаваме на това, което животът ни предлага, тъй като бъдещето е непредвидимо.
Тази философия е основана на това, че на човекът не му е възможно да предвиди бъдещето, нито да го определя. Човек е свободен да ръководи собствения си живот, както и собственото си време.
Именно в предишната строфа, Хорацио казва: Dumloquimur, fugeritinvidaaetas", „Докато говорим, скъпернически ще изтече времето“.
Човек може да влияе само спрямо настоящето, затова, живеейки в настоящето трябва да търсим начин да уловим ситуациите, възможностите, радостите, които ни се предлагат днес, без никакви
условия, произхождащи от хипотетични
надежди или страхове за бъдещето.
Този факт има фундаментално значение, но фактически е игнориран от повечето хора.
Ако се запитаме кои сме ние или как бихме се определили, описанието което сами бихме си направили, би било свързано без съмнение с миналото ни и бихме се позовали на определени „етикети“ или дефиниции, които сме си самоналожили или околните са ни наложили, или пък сакомбинация от двете.
Между тях ще има със сигурност (поне така се надявам) някои положителни, като например, аз съм интелигентен, любезен, бива ме да уча, да играя футбол и т.н.; въпреки това, други (за по-голямата част от хората) ще бъдат негативни или ограничаващи, например, аз съм грозен, не умея да правя това и т.н.…
Тази тема ще я отложа за главата относно ограничаващите убеждения, където ще се заемем достатъчно с това. В момента искам да акцентирам върху важността на настоящия момент, единствен и вечен, много специален в източните религии.
Времето тълкувано като течение, като протичане на събития е като голяма мистерия за нас, един вид измерение, от което не можем да се разделим по никакъв начин.
В чисто астрофизичен смисъл е неразделимо от движението на небесните тела и образува време-пространството, според известната теория на относителността на Айнщайн, която допълва теорията на Галилео Галилей от 1660 г.
Движението на небесните тела поражда времето, а ние, бидейки част от тази система, ставаме негов обект, нито можем да избягаме от него.
Макар животът ни да е съставен от поредица от житейски моменти, които взети заедно, образуват временна линия, в която сме живели и ще живеем, фактически ние живеем в подобие на едно вечно настояще, в смисъл, че всеки миг от живота ни, в момента, в който бива изживян, става минало и не можем да го изживеем отново, освен в мислите си.
Същото се казва за бъдещето, един вид
логични възможности, които може да се осъществят, но и те съществуват само на мисловно ниво.
Да, вярно е, че сме подчинени на времето и не можем да избягаме от него по никакъв начин, но също така е и вярно, че всъщност, живеем само в настоящето, единственото съществуващо измерение за нас.
Щом веднъж този миг е отминал, както казах по-рано, той става минало и не съществува от физическа гледна точка. Съществува само като „ефект“ от това, което сме извършили или помислили.
Бъдещето пък съществува като измерение само в мисловния ни свят, съществува благодарение на надеждите и тревогите ни.
Следователно това, което представляваме, е всъщност сборът от миналото ни, но макар и ние да сме негов продукт, вече не съществува и може да прекрати да съществува вътре в нас, ако спрем да се олицетворяваме с него и да се определяме, използвайки го като мярка.
Бъдещето се определя от действията ни в момента и макар да е свързано с неизвестност и онова, което някои хора наричат съвпадения, докато други го наричат съдба, остава все пак продукт на това, което ще направя в настоящия момент. Ако в бъдеще реша да напиша книга, добре, но ако никога не седна пред клавиатурата на компютъра или пишещата машина (или хартията и писалката, ако някой предпочита все още да пише ръкописно), това бъдеще никога няма да се реализира.
Вярно е и обратното, ако всичко ни кара да вярваме, че бъдещето ни е безсмислено, заради нещата които обикновено правим. Например, ако ходим всяка сутрин на работа, по всяка вероятност и утре ще отидем, но това не пречи например, да се разболеем, да ни се случи инцидент и да срещнем партньорът на живота ни, можем вместо да завием в посока на работата ни, да тръгнем към летището, можем да забогатеем, защото лотарийният билет се оказал печеливш и т.н.
За жалост, фундаменталното значение на настоящия момент, винаги е в контраст с психиката ни, която има винаги тенденцията да се съсредоточава върху миналото или бъдещето. Това се случва поради вече споменатия факт, а именно, идентификацията на Егото ни със съвкупността от изминали действия;животът е последователност от тези вечни мигове в настоящето, въпреки това, съзнанието ни има тенденцията да го избягва, защото Егото ни - това, което е нашата индивидуалност - основано на резултата от миналото ни, има нужда от времето като континуитет, за да се утвърди и за да съществува.
Това обаче е и нашият затвор, именно защото в миналото се съдържат моменти, които са ни наранили и които още имат действащ ефект върху настоящето ни, както ще видим нататък.
В тази глава разглеждаме настоящия момент и как, в края на реализацията на желанията ни е много важно, да бъдем в правилния момент на правилното място или да извършим правилното действие, водени от инстинкта, следователно - да изживеем настоящия момент, вместо да го избягваме.
Всъщност, колко от нас са правили нещо водени само от инстинкта си, без да мислят, като в последствие се е оказвало, че е било най-доброто, което е можело да се направи?
А колко са тези, които съжаляват за жестове, които според тях, е трябвало да направят, но поради съмнения в правотата си, са отлагали и в последствие изгубили?
Рут-Инге Хайнце (1919 – 2007), немска антроположка, разказва един епизод, случил се по време на Втората световна война в Германия, след катопо време на една самолетна, бомбена атака, не успява да стигне до бомбеното убежище и се озовава в нишата на входа към една сграда, за да се защити от бомбите и изстрелите: „Изведнъж усетих импулс да изскоча на улицата и да изтичам до следващата сграда на около двеста метра. Щеше да е цяло чудо, ако не ме уцелеше някой от парчетата от шрапнел, които падаха около мен. В момента, в който стигнах до следващата сграда, първото нещо което видях, беше как първата сграда, където се бях укрила, бенапълно разрушена от една бомба.“.
Какво щеше да се случи, ако вместо Хайнце да последва импулса си, беше размислила относно опасността, която я застрашава, излизайки на улицата?
Това е случай, който най-общо е дефиниран като „предчувствие“ или ако се изразим като доктор Юлия Мосбридж – аномална предварителна активност.
Откъс от „Пармският манастир“ от Стендал: «Изведнъж много, много високо вдясно от мен, видях орел, птицата на Наполеон, да лети към Швейцария, тоест, към Париж. Тогава си казах мълниеносно: и аз ще прекося Швейцария така бързо като орел [...] В този момент виждах орела още в небето и очите ми като по чудо пресъхнаха; и като доказателство, че тази идея ми бе продиктувана от горе, в същия момент, без да се замислям, взех решението си и вече знаех по какъв начин ще предприема пътя си.»
Какво се случва следователно, когато желаем нещо? Имаме ли нужните способности и сили, за да го приведем в изпълнение? Външният свят участва ли или не за възможното му изпълнение?
Ако искаме да се доверим на научното знание, стигайки до този момент, трябва задължително да споменем известният баща на аналитичната психология, Карл
Густав Юнг и концепцията му за „синхроничност“ или по-точно, „некаузален свързващ принцип“.
Според научна гледна точка, обикновено това, което ви се случва е във взаимовръзка, на всеки ефект отговаря дадена причина, това е принципът на случайностите.
Юнг обаче, открива феномени, при които този закон не работи, затова говори за некаузални връзки.
Следователно синхроничността е поредица от събития, при която вътрешния свят е свързан с външния свят без видими връзки, сякаш всички неща и хора са свързани помежду си от една невидима нишка или мрежа.
Юнг нарича тази мрежа – колективно несъзнавано, където психиката на всеки индивид се слива с тази на всички останали, в едно поле, което няма измерения, нито време, съответно може да се случат необясними феномени, поне от научна гледна точка, тъй като липсват основите на принципа – причина и последица.
Има един известен случай, който той разказва в книгите си, за една крайно рационална пациентка, която не реагирала на лечението му и която един ден му разказала, че е сънувала златен скарабей и междувременно Юнг чува шумолене на прозореца, където в това време влита същият скарабей от съня на пациентката, която пред вида на това напълно необяснимо и нерационално събитие, тъй като става въпрос за едно рядко насекомо, бива така потресена, че най-накрая започва лечението.
Синхроничността е нещо, което разклаща сигурността ни и убежденията ни, разкъсва ограничените ни и предубедени възгледи спрямо света и ни поставя в различно положение по отношение на това, което сме и което можем, свързва ни с най-дълбоките слоеве на несъзнаваното ни и ни разкрива мистерията на живота.
Съвпаденията или случайностите, ако щете, не съществуват. Всичко се случва чрез взаимовръзки и на базата на принципи, които човекът не осъзнава напълно, нито умее да контролира или да предвиди.
Това отваря портите на магията, на изумлението, неограничените възможности и случки, на чудесата.
Това е, което изважда навън нашия дух на лампата оттам, където е бил затворен и ни позволява да се изразим, и да видим желанията си изпълнени.
Да уловим мига, затова, когато се случват събития, които могат да ни доближат до желанията ни, нека не се колебаем, те са появяват заради нас.
Съмненията и несигурността, които се раждат в нас ни карат да изпуснем влака и не се знае, кога пак ще мине, тази аксиома е световно известна.
Никакъв страх и никаква несигурност не бива да ни обземат, когато се случват синхроничности, свързани с желанията ни;
те ни спохождат, защото подсъзнанието ни е работило за нас, за да постигнем това, което желаем и е открило някаква възможност за нас в колективното поле, някакъв път за следване.
Ако обаче не ги последваме, няма смисъл след това да се отчайваме, че не получаваме каквото сме желали, защото самите ние сме затворили вратата, която магически се е била отворила за нас.
[1] (#ulink_0173b2df-603a-57f2-ba25-8267ae408a4d) Оригиналното име на филма, преведен така и на български е: „Обществото на мъртвите поети“ (бел. прев.)
