Любов От Разстояние

скачать книгу бесплатно


Влезе в апартамента и първото нещо, което направи, беше да свали дрехите и обувките, които носеше. Все още по бельо, пусна телевизора на новините и се запъти към банята. Изтри се старателно и си изми косата. Знаеше какво трябва да направи. Гледаше повече сериaли и документални филми за лекари и болести от всеки друг, но не можеше да се спре. От детството си, когато чу майка си да споменава на съсед, че баща ѝ е починал след заразяване с ужасна бактерия, тя разви неконтролируем страх от болести. Това я накара да прави неща, които обикновеният човек не правеше, като например да си мие ръцете безброй пъти през деня.

Когато майка ѝ разбра, че лесно се тревожи и чувствал нещо необичайно в тялото си, я заведе при лекар, който я диагностици с тревожно разстройство, известно също като хипохондрия. Терапията и лекарствата ѝ помогнаха да се подобри, но от време на време чувстваше, че тревожността, причинена от страха от разболяване, я хваща в лапите си.

След банята седна на леглото си с кърпа, увита около косата си и облечена по халат пред телевизора запревключва между новинарските канали, които непрекъснато повтаряха същата информация за вируса, който завладяваше света. Ами ако го хване? Ами ако вече е болна?

– Боже мой, днес имаше хиляди хора на тази арена, – мърмореше тя разтревожена.

По телевизията беше интервюиран лекар.

– Инфектираният пациент може да изпита недостиг на въздух, кашлица, треска ... – Тя постави ръка на челото си. Не изглеждаше горещо. Не кашляше, но... определено изпитваше недостиг на въздух. Тя видя как гърдите ѝ се повдигаха и спадаха с затруднение и стана още по-нервна. Ръцете ѝ започнаха да се потят и тя започна да се тресе. Докато малка частица ясно съзнание прошепна в главата ѝ: успокой се, това е просто тревога, опитваща се да те контролира. Не си болна. Няма да умреш. Успокой се.

Тя изключи телевизора. Слушането на толкова много експерти и журналисти, които говорят за това, нямаше да ѝ помогне. При други обстоятелства, това би било времето да отвори социалните си медии и да прави видеоклипове, да говори за концерта и хората, които срещна, да публикува снимки в емисията си и да наблюдава отзвука. Но сега, всичко, което искаше, беше да се свие на топка и да заспи.

***

През следващите дни всички разговори в страната бяха за ужасната пандемия. Броят на заразените се увеличаваше, както и смъртността. Тя беше изолирана вкъщи, както препоръчваха здравните институции, но се чувстваше все повече и повече сама. Противно на това, което си представяше, бе подписала повече договори за реклама. Реши да уволни Рената за това, което бе направила, но Сандро я убеди да размисли. Тя беше човек на доверието и в този момент се опитваше да се защити. Дори и да беше чрез погрешни действия.

И този страх, който чувстваше, за който хората казваха, че е неоснователен, сякаш беше обхванал всички, съдейки по това, което видя по телевизията и по интернет. В социалните медии, хаштагът #останете си вкъщи превзе интернет. Всички приканваха тези, които нямаха належаща нужда да излязат, да избягват тълпите.

Очевидно Бейб нямаше да излиза за нищо. Хладилникът беше пълен и засега не ѝ трябваше нищо. Сама в апартамента, тя прекарваше дните си в гледане на телевизионни програми за коронавируса. Не можеше да спре да поглъща всичко, което беше казано за него. Единствените публикации, които тя публикува в социалните си медии, бяха тези, свързани с работата. Рената ѝ беше направила програма за записване на видеозаписи, и тя си остави цял следобед, за да прави това. Остави всичко, което беше готово и публикациите програмирани, за да не се налага да го прави всеки ден.

Докато не започна да изпитва болки в гърба и силно главоболие. След това започна задуха. Трудността в дишането стана такава, че тя трябваше да се обади на д-р. Луиз и да помоли за помощ.

Проведоха видео конферентна среща и той препоръча да си направи тест, за да види дали е заразена. Не каза на никого. Знаеше е, че ако спомене за това на някой от екипа, информацията щеше да изтече към пресата и не беше готова да види по вестниците, че е болна. Насрочи домашно посещение на лабораторията, препоръчана от лекаря и бе прегледана.

Това бяха двата най-лоши дни в живота ѝ. Когато получи резултата и видя, че е отрицателен, че не е болна, все едно някой свали огромна тежест от раменете ѝ. Но симптомите бяха все още там. Все по-интензивни.

Тревожна криза, диагностицира лекаря. Отново.

Тя не можеше да се справи с всичко. Болестта. Страдащите хора. Смъртните случаи. Загубата на свобода. Самотата. Знаеше колко е привилегирована по много начини, но болката, която изпитваше в душата си, бе твърде силна, за да я понесе.

Вечерта, преди да си легне говори с майка си и брат си. Те бяха здрави и добре. Майка ѝ временно живееше с най-големия си син в Бело Хоризоте, за да не бъде сама. След като затвори, Бейб даде воля на сълзите, които задържаше, откакто всичко започна. Опитваше се да бъде силна, да спазва графика и да се справя с изолацията, но всичко бе за сметка на разбитото ѝ сърце. Тя не можеше да разбере как може да се случва това. Беше 2020 г., все пак. Нещо такова беше невъобразимо.

Седейки във всекидневната, огледа добре обзаведената стая. Сякаш всичко беше както винаги. Сякаш нейният свят – и вероятно този на милиони хора – не се бе променил. Сякаш продължаваше точно както винаги.

Но всичко се беше променило.

Огледайки стаята отново, тя почувства, сякаш стените я притискаха малко по малко. Тогава споменът за един от повтарящите се сънища в нейните почти безсънни нощи се появи в ума ѝ. Затваряйки очите си, тя си спомни ясно, малката къща в покрайнините на града, където бе родена, в провинция Минас Герайс. Където тя, майка й и по-големият ѝ брат прекарвали новогодишните вечери.

И една идея започна да се формира. Дали да не...?

Със затворени очи, тя почти можеше да помирише цветята в двора на къщата, за които се грижеше г-н Антонио, пазачът, който ходеше там веднъж седмично. Тя обичаше това място. Всеки път, когато отидеше там, беше все едно презареждаше батериите си и се обновяваше.

– Това е – каза си тя. Слезе от дивана и отиде право в килера да си събере багажа. Беше сама в този апартамент, там поне щеше да е сама на любимото си място на света. Нуждаеше от малко време за себе си, далеч от всичко, от този свят, в който живееше.

Взе телефона си и натисна бързото набиране. Когато ѝ се обадиха, тя започна направо по въпроса.

– Спри всичките ми дейности. Освен това, което вече е планирано да бъде публикувано в социалните медии, не искам да правя повече публикации за сега.

– Но, Бейб... – запротестира Рената, но момичето не я остави да довърши.

– Кажете на счетоводителя да продължи да плаща на екипа нормално и да им каже, че ще запазим работата на всички, но ще си починем.

Тя бе инвестирала много от спечеленото и успя да запази екипа на работа.

Благодари на Бога за малките чудеса. Дори не искаше да мисли за възможността да уволни някого в средата на пандемията.

– Но това е чудесно време за теб да направиш пари. Има спонсори, които се интересуват от популяризирането на излъчвания на живо с теб.

– Достатъчно, Рената. Не ме интересуват излъчванията на живо. Уморих се да слушам за излъчвания на живо. Не съм певица, актриса или някой, който предлага забавление. Това е сериозен момент. Преживяваме пандемия. Хората трябва да хранят душите си с добри неща, не с лекомислие. И аз също. Отивам в Минас. Трябва ми време.

Почти можеше да види как Рената поставя среден пръст на челото, в търсене на самоконтрол и аргументи, които да я разубедят от идеята. Но тя беше решена да си възвърне контрола над живота.

– Много добре – каза мениджърът неохотно. – Ще натисна спирачките. Може би ще е добре да си далеч за известно време. В този край на света, където ти харесва да ходиш, нещата трябва да са малко по-спокойни по отношение на пандемията.

За първи път от много дни Бейб се усмихна истински. Тя все още се страхуваше от болестта, терзаеше се, с чувството на несигурност и самотна. Но тя се прибираше вкъщи. Най-накрая нещо си идваше на място.