Лунен Танц

скачать книгу бесплатно

Лунен Танц
Amy Blankenship

Кръвни Връзки #1
Енви се радва на завиден живот. Страхотен брат, чудесно гадже и работа, за която всяко момиче мечтае... барман в най-популярните нощни клубове на града. Животът ú е прекрасен поне до момента, в който един от най-добрите ú приятели ú съобщава по телефона, че гаджето ú танцува мръсни танци в ”Лунен Танц”. Решението да си отмъсти повежда след себе си поредица събития, които отвеждат Енви в паранормален свят, чужд на всичко понзато досега. Свят, в който хора се превръщат в ягуари, вампири кръстосват улиците, а ангели оживяват на земята. Девон е шифтър-ягуар, мъжкар. Той е и един от съдържателите на ”Лунен Танц”. Животът му се преобръща за един миг. Преломна е нощта, в която зоркото му око е привлечено от танцуваща в клуба му апетитна червенокоса женска, въоръжена с цинично сърце и тейзър. Наоколо върлува война на вампири. Но няма сила, която да спре Девон да достигне до тази жена и да я направи своя.

Amy Blankenship, RK Melton

“Лунен Танц”

Кръвни Връзки – Книга Първа

Преводач - Mila Savova

Редактор Tektime

Авторски права 2010 Ейми Бланкъншип

Съдържание

Пролог (#ua785fb01-e31f-5e26-8d43-3b2593403a3c)

Глава 1 (#u426a7320-66b8-5e83-bff9-676ab3cb9ab0)

Глава 2 (#litres_trial_promo)

Глава 3 (#litres_trial_promo)

Глава 4 (#litres_trial_promo)

Глава 5 (#litres_trial_promo)

Глава 6 (#litres_trial_promo)

Глава 7 (#litres_trial_promo)

Глава 8 (#litres_trial_promo)

Глава 9 (#litres_trial_promo)

Глава 10 (#litres_trial_promo)

Глава 11 (#litres_trial_promo)

Глава 12 (#litres_trial_promo)

Глава 13 (#litres_trial_promo)

Пролог

Огромната площ на Национален горски парк “Анджелис” е дом на опасни пуми и изкуствено заселени ягуари. Понякога, в ясни нощи, броят им нараства за кратко. Тогава, териантропите на Лос Анджелис, познати във фолклора като “шифтъри” – същества, способни да се преобразяват в други – кръстосват дивите горски площи редом с далечните си братовчеди. Тъкмо в такива нощи, истинските животни се изпокриват в бърлогите си, а градските хищници нахлуват в територията им, с цел лов или битки, невъзможни за осъществяване на човешка територия.

Няма нищо по-зловещо от битка на шифтъри. Ако единият съперник бъде ранен, той става също толкова опасен за хората, колкото див звяр. За да предпазят хората, сред които живеят, шифтърите се стремят да провеждат битките си в ловните територии на прадедите си.

Тази нощ, гората стана призрачно тиха. Двамата собственици на най-големия клуб в града нахлуха в резервата, за да освободят дивите зверове в себе си. Търсеха гроба на вампира, който можеше да погуби и двамата.

Дълбоко в гората нямаше кой да ги чуе. Малачи – лидерът на малък клан ягуари – препускаше през мрака към своя съперник… мъж, комуто никога не трябваше да гласува доверието си, за сметка на най-добрия си приятел. Врагът му беше друг шифтър – с кръв на пума – Натаниел Уайлдър… Двамата бяха бизнес партньори на Малачи от 30 години.

Малачи нахлу в сечището, където съперникът му го очакваше в човешки облик. Пристъпвайки, той плавно се преобрази отново в мъж. И двамата имаха смъртоносна сила, независимо от формата, която заемаха. Човешките им тела бяха атлетични, с оформени мускули, покрити с гладка кожа. Шифтърите стареят бавно – мъжете даваха вид на около 30-годишни, въпреки, че бяха минала 50-те.

Ако това беше сцена от холивудски филм, щеше да е изпъстрена със специални ефекти. Но действителността беше достатъчно внушителна и без измислени чудовища. Шифтърите не се смущават от голотата си. През облаците, луната огряваше голите тела на шифтърите с ярък сноп светлина.

В последен опит да вразуми приятеля си, но бойна готовност, Натаниел каза:

– Не е нужно да стигаме дотам. Слушай, беше преди 30 години и нещата се промениха…Аз се промених.

– 30 години лъжи! – изръмжа Малачи.

Гласът му отекна из сечището. Погледът му падна върху мястото, където беше погребал Кейн. Усети как очите му се насълзяват.

– Заради теб погребах Кейн…заради теб го обрекох за 30 години!

– Не мога да допусна да го изровиш, Малачи! Знаеш до какво би довело това. – Натаниел нервно следеше копнеещия поглед на Малачи, отправен към гроба на най-добрия му приятел. Не проумяваше стремежа на ягуара. Кейн беше вампир, и то опасен.

Кейн, също така, беше една от двете пречки пред дружбата между ягуари и пуми…Другата беше красивата, неверна съпруга на Малачи – Карлота. Натаниел пръв я беше обикнал. Никога не бе искал да се стига дотам. В крайна сметка, именно той беше разрешил проблема в изблик на непреодолима ревност… убивайки два заека с един куршум.

– Той беше най-добрият ми приятел и никога не ме е предавал! Ти си този, който заби нож в гърба ми! – С едно мигване, Малачи прогони яростните сълзи, които напираха в очите му. Докосна обицата си – обицата на Кейн. Какво беше станало? Когато бе намерил Кейн, надвесен над мъртвата Карлота, Малачи бе изпаднал в ступор. А Натаниел, възползвал се от объркването му, удобно бе обвинил Кейн в убийството.

Тя беше умряла тъкмо тук, на това поле. За Малачи беше редно, виновникът също да намери смъртта си тук…на тази земя. Дори си бе позволил да открадне книгата с проклятия на Кейн и да я използва срещу него с мъст.

Да, Натаниел беше прав за едно. Повечето вампири бяха зли. Имаше, обаче, изключения и Кейн бе едно от тях. Но Малачи си даваше сметка, че няма нищо по-зловещо от онова, което сам бе сторил. Проклятието можеше да бъде развалено само от сродна на Кейн душа.

Навремето му се струваше смешно – макар Кейн да бе безсмъртен, той така и не беше намерил своята сродна душа. В миналото винаги се бяха шегували, че подобна жена никога не би се родила. Малачи си спомни как думите му бяха развеселили Кейн – Господ би проявил висша форма на чувство за хумор, за да създаде жена, която да търпи глупостите ти.

– Остана заровен твърде дълго. – предупреди Натаниел. – Кейн е луд и жаден за кръв…ще убие и двама ни, ако го освободиш сега.

Малачи килна глава и впи поглед в Натаниел.

– Ще има да убива само мен, защото ти вече ще си мъртъв.

Тази явна заплаха отприщи зверовете. Двамата мъже мигом се превъплатиха отново в животинската си форма.

*****

В края на къмпинга, в непосредствена близост до дивия резерват, Табата Кинг – Таби – както я наричаха всички, седеше на стъпалата на семейния кемпер. Втренчена в небето, съзерцаваше звездните проблясъци през гъстите облаци. Отмести коса от очите си, доволна, че дъждът най-накрая е спрял.

За пръв път преспиваше на къмпинг и последното, което искаше, бе да прекарва времето си в кемпера. Безкрайно се вълнуваше от пътешествието, а още повече, от това, че ú позволиха да вземе малкото си кученце Скрапи. Много трябваше да увещава родителите си, но след клетва да се грижи за най-добрия си приятел – йоркширски териер – те склониха.

Скрапи се разлая в тъмното. Мяташе се около каишката си, в опит да сграбчи сенките, които се мяркаха наоколо. Изведнъж, рязко се отскубна от повода и побягна. Табата ахна от ужас. Скочи, щом видя кучето да се промушва през пролука в оградата в посока резервата.

– Не, Скрапи! – извика тя и хукна след кучето. Родителите ú ú бяха поверили грижите за него. Оградата я спря и тя въздъхна, загледана в непрогледния мрак.

– Не съм страхливка. – Прехапа решително устни и клекна до отвора в оградата.

Отърва се с леки одрасквания, но успя да се промуши. Втурна се през гората, водена от далечното джавкане.

– Ще ми навлечеш някоя беля! – прошепна си тя сърдито и зацъка с език, както често примамваше Скрапи.

– Къде си, Таби?

Табата чу виковете на майка си далеч зад гърба си. Но в момента се вълнуваше повече от това как да си върне кученцето. Беше си нейно и тя носеше отговорност. Вместо да отвърне на майка си, тихо продължи да следва лая на Скрапи.

Не след дълго, Табата спря да си поеме дъх. Облегна се на едно дърво и положи ръце на мръсните си колене, заслушана в шума на гората. Винаги си бе мечтала да стои насред дивото и просто да слухти – като индианците по филмите.

Дъждовните облаци, разбягали се временно, отново се сгъстиха. Ярката лунна светлина рязко изчезна. Очите ú се разшириха, когато осъзна, че вече не вижда светлините на къмпинга.

Пристъпвайки внимателно напред, втренчена в мрака, опита да се ориентира. Напразно. Видя единствено бледи очертания на клони и непрогледни сенки. Изсумтя от страх, когато чу ръмжане някъде напред.

След миг, който ú се стори вечен, лаят на Скрапи отново достигна до нея. Втурна се към звука с гореща надежда да не я преследват. Ръмжането се повтори, още по-отблизо.

Забила пети в почвата, опита да се плъзне по склона. Но по земята се стелеше хлъзгав килим от мокри листа и кал. Вместо да спре, тя се засили още повече и се изпързаля надолу по склона.

Едно паднало дърво я сепна и ú изкара въздуха. Щом дойде на себе си, осъзна, че Скрапи вече не лае. Нещо отново изръмжа и тя се втурна да катери хълма. Но тогава чу скимтене. Коленичила, надникна през клоните и видя малко сечище, огрято от лунна светлина.

Тъкмо по средата съзря Скрапи. Хленчеше като след бой със съседския доберман. Пълзеше заднешком, залепил корем до земята. Сините очи на Таби станаха двойни щом видя причината за ужаса на Скрапи. Два звяра бавно пристъпваха един към друг, а Скрапи се намираше точно по средата на пътя им.

– Глупаче! – изсъска под носа си Таби.

Тя разпозна животните от снимки, които баща ú ú беше показвал преди пътешествието. Едното беше пума, а другото – досущ като от телевизията – ягуар. Обичаше да гледа предавания за диви животни и, за разлика от майка си, не се стряскаше при сцени на разгорещени битки. Но този път беше различно… на живо и страшно.

Котките бяха големи и диви, способни да изядат човек. Грациозно описваха кръгове с телата си. От гръдите им се носеше заплашително ръмжане, а очите им святкаха като златни медальони. Лек полъх донасяше зловещия тътен до настръхналата Табата.

– Хайде, Скрапи! – прошепна тя, с надеждата, че зовът ú не достига до големите котки. – Ела тук преди да са те стъпкали. – Щеше да каже “преди да са те изяли”, но не искаше да плаши още повече горкото животинче.

Изведнъж, котките креснаха толкова мощно, че Табата запуши уши. Втурнаха се с все сила през сечището, а Скрапи подви опашка и изсумтя от страх.

При вида на изтормозеното кученце, Табата изкочи от скривалището си и се устреми към Скрапи. Бе по-близо до него от зверовете. С едно движение, захлупи телцето му тъкмо в момента, в който двете котки впиваха нокти във въздуха над нея.

– Моля ви, не наранявайте кутрето ми! – кресна тя.

Отново извика, когато остри нокти одраскаха едновременно ръката и гърба ú. Котките се сгромолиха шумно на калъп точно зад нея. Гледаха се злобно и си съскаха с все сила. Табата остана просната на земята и не посмя да вдигне поглед към бойното поле. В прегръдките ú Скрапи трепереше и скимтеше.

Таби не смееше да помръдне и стискаше кучето с все сила. Присвила очи, шепнеше на Скрапи да бяга и да търси помощ, ако котките ú посегнат. Нещо мокро и топло попъпли по гърба ú, но тя остана неподвижна. Най-накрая боят спря и тя се осмели да надникне през рамо.

Разкрилата се гледка я скова от ужас. Зад нея лежаха двама мъже, обляни в кръв. Гушнала Скрапи, Табата се изправи бавно и внимателно заотстъпва. Къде изчезнаха дивите котки? Нима бяха нападнали хората и избягали? Защо тези мъже бяха чисто голи?

Изведнъж Натаниел отвори очи, погледна право в нея и оголи остри зъби. Табата се запрепъва и почти падна. Скрапи изскимтя, уплашен от животинския рев на мъжа. Кучето се отскубна от ръцете на малката си стопанка. В див ужас хукна обратно към непрогледната гора.

От гърдите на Малачи бликаше кръв, а тялото му потръпваше в конвулсии. Той отвори уста и изръмжа в посока малкото момиче.

– Бягай! – разпозна в пронизителния животински писък Таби.

Тя не се двуоми и хукна. Нито веднъж не погледна назад. Не я интересуваше къде отива. Искаше само да избяга от окървавените мъже.

*****

– Благодаря. Това са местните новини. Днес, едно семейство от нашия окръг има повод за празник. Малкото момиче, Табата, най-накрая бе открито, докато се лутало из Национален горски парк “Анджелис”. Семейството ú нощувало в къмпинг близо до “Кристалното Езеро”. Момичето тръгнало по следите на кучето си и три дни било в неизвестност. Кутрето, изглежда, се било отскубнало от повода си и избягало в гората. Седемгодишната му стопанка смело тръгнала по петите му и била открита едва тази сутрин. За жалост, кучето все още не е намерено. Според длъжностни лица, детето е настанено в общинската болница и понастоящем се възстановява от преживения шок. Изглежда е оцеляло след нападение от пума. Малката Табата уведомила лесничеите за двама ранени мъже, но след щателна проверка на площ от 5 хиляди квадратни метра, такива не били намерени. В следващата ни емисия ще предоставим повече подробности по случая.

Глава 1

10 години по-късно…

Клубът пулсираше от силната музика. Големият неонов надпис менеше цветовете си в синхрон с ритъма на музиката. Светлината хвърляше приказен отблясък върху отсрещната сграда. На покрива ú, подпрял крак на перваза, стоеше мъж с къса руса коса. Приведен напред, обгърнал коляно с лакът, пушеше цигара.

Кейн Трип килна леко глава и прокара длан през късата си, жилава коса. Съжаляваше, че я е подстригал – харесваше му дълга. Още си спомняше копринения допир на връхчетата ú по гърба си. Дръпна жадно от цигарата. Даде си сметка, че много неща му липсват от времето, преди да го заровят жив. Например, марката цигари.

Преди четиресет дълги години, шифтърът Малачи – лидер на малък клан ягуари – го беше набедил в убийството на жена му. Преди тази злочеста нощ, Кейн поддържаше добри отношения с ягуарите, а лидерът им му беше един от най-близките приятели. Кейн присви устни при спомена. В пристъп на ярост, Малачи бе издал окончателната си присъда.

Малачи беше използвал заклинание от книга, която Кейн притежаваше и вярваше, че пази добре скрита. Проклятието повеляваше Кейн никога да не проходи, нито да проговори... а в нужда, да не може да се защити. За да подейства магията, Малачи бе отнел хематитната обица на Кейн. С този ход, му бе отнел свободата да се разхожда на дневна светлина. Навремето, хематитът бил собственост на първия вампир – Син.

Кейн веднъж се беше питал как е възможно да има “първи вампир” и отговорът го беше поразил.

Син се бил появил на този свят сам, ранен и прималял. Един млад мъж го намерил, а изнемощелият от глад Син се възползвал от кръвта му. Вампирът бързо осъзнал, че хората от този свят са уязвими същества. Ако той сподели кръвта си с тях, с надеждата да създаде семейство, то душата им напуска тялото им. Но веднъж простили се с душата си, те губели смисъла си за него и се превърщали в чудовища.

В безкрайния си живот, Син намерил едва трима човека, запазили душите си... те станали негови деца. Но веднъж преминали от другата страна, кожата им развила натърпимост към слънчевите лъчи... били обречени никога да не показват носа си навън през деня. Това не представлявало проблем на планетата на Син, заради хематита.

Дебелите гривни, които Син носел, идвали от неговия свят и били изработени от хематит. Ако отчупел парченце от гривната, Син можел да го превърне в пръстен, гривна или обица.

Кейн отново посегна към обицата и я докосна.

Хематитът може и да му бе осигурил полунормален живот... но книгата със заклинания го беше предала. Кейн я беше поверил на доверениците си, докато спеше. Книгата беше изворът на проклятието – средството за укротяване на бездушни деца, превърнали се в заплаха за хората.

Омагьосан, Кейн можеше единствено да наблюдава безучастно с мрачни, немигащи очи, как бившият му приятел го засипва с черна пръст. Последното, което бе видял, преди да бъде затрупан бе осеяното със звезди небе над короните на дърветата.

Последвалият мрак бе призрачно тих и всепоглъщащ. Заклинанието го обездвижваше, но не го лишаваше от способността да усеща всичко живо по повърхността над него. Мънички смъртни същества щъкаха наоколо. Те избягваха живото му тяло, но разяждаха душата му.

С времето, той все по-силно вярваше, че губи разсъдъка си. Започна да чува все по-често звуци... гласове. Те бяха добре дошли, защото за миг го освобождаваха от затвора му. Копнееше да ги слуша. Понякога чуваше цели семейства, друг път – само възрастни.

Имаше моменти, в които опитваше да развали заклинанието, да изкрещи за помощ, да си говори сам. Но магията го осакатяваше напълно. Познаваше добре това проклятие... беше го използвал срещу чудовища. То представляваше сложно заклинание, което можеше да се развали само с кръвта на любим. Любовната магия бе толкова силна, че единствено сродната душа на жертвата имаше власт да ú противостои.

Проклятието винаги работеше с бездушните вампири, защото без собствена душа, те нямаха и сродни души. Кейн бе прибягвал до него многократно, в опит да изличи от света демоничните си братя и сестри, водени единствено от жаждата за кръв.

Кейн се засмя наум горчиво при мисълта, че е обречен. Той нямаше сродна душа. Поне никога не бе срещал подобна енигма. Дори да имаше, струваше му се нелепо да се надява, че би дошла самоотвержено да кърви върху гроба му. Малачи трябва да е бил съкрушен... той обичаше жена си толкова силно, че с яростния си ход бе искал да покаже на Кейн що е то истинска любов и копнеж.

В действителност, Кейн копнееше за такава любов. През сълзи отправяше горещи молби към Господ да му прати любима, която да го освободи. Ако наистина беше убил съпругата на приятеля си, то проклятието щеше да е заслужено наказание. Но той беше невинен.

Една нощ, след дълго отчаяние... той го чу. Далечният рев на Малачи рязко прекъсна вътрешния монолог на Кейн. Мощният звук бе придружен и от друг изблик на животинска ярост. За негово изумление, последва и гласът на малко момиченце, което молеше да пощадят кутрето ú.

Детският уплашен глас събуди нещо у него... копнеж за свобода, за да може да защити детето от нощните зверове.